Повече от час те обикаляха напред-назад покрай стената от чакъл, промъквайки се през цепнатини и навеси, образувани от огромни плочи, но не успяха да намерят път през тази плетеница. В този нов край на Хаоса нямаше морени, само плоски камъни, някои от които бяха с големина на селски площад, някои изправени на ръба си, други лежащи, трети подпрени под невъзможни ъгли, някои протегнати над бездни, крепящи се от противовеса на други, И през цялото време силният звук на водопада ги подтикваше да намерят път.
— Нека да починем и обмислим! — надвика шума Льо Каго, седна на една малка плоча, порови из пакета си и извади храна — сухар, сирене и наденица. — Не си ли гладен?
Хел поклати глава. Той записваше бързо в бележника си, правейки смели предположения за посоката и за наклона, тъй като брунтоновия му компас беше безполезен сред Хаоса.
— Би ли могло устието да е зад стената? — попита Льо Каго.
— Не мисля така. Не сме минали повече от половината път до потока Холкарт и сигурно сме все още неколкостотин метра по-високо.
— И дори не можем да стигнем до водата, за да хвърлим боята. Каква глупост е тази стена! И още по-лошо, току-що ни се свърши сиренето. Къде отиваш?
Хел свали пакета си и започна да се катери по стената.
— Ще отида да хвърля един поглед от върха на купчината.
— Опитай малко по-наляво.
— Защо? Виждаш ли нещо там?
— Не. Но съм седнал точно на пътя на твоето падане, а ми е твърде удобно, за да се местя.
Те не смятаха да се катерят по стената, защото дори и да имаше път, той щеше да ги изведе точно над водопада и най-вероятно нямаше да могат да минат през водната каскада. Но основата и склоновете на струпването не им бяха предоставили никаква възможност, така че оставаше само върхът.
Половин час по-късно Льо Каго чу звук над себе си. Той повдигна глава, за да насочи лъча на лампата си към него. Хел се спускаше надолу. Когато достигна плочата, той се отпусна в седнало положение, след което легна на пакета, поставяйки едната си ръка над очите. Беше изтощен и дишаше тежко, а лещата на лампата му беше счупена от падане.
— Сигурен ли си, че не искаш нещо за ядене? — попита Льо Каго.
Със затворени очи, дишайки тежко, докато потта течеше по лицето му, независимо от влагата и студа в пещерата, Хел отговори на мрачното чувство за хумор на своя приятел, изпъна средния си пръст и му го показа. След което остави ръката си да падне и остана да лежи запъхтян. Преглъщането му беше болезнено. Льо Каго му подаде меха и той започна лакомо да пие, като насочи тънката струя вино направо в гърлото си. Пи толкова продължително, че Льо Каго започна да се безпокои за виното.
— Е? — попита неохотно той. — Намери ли път? Хел се ухили и кимна.
— Къде излезе?
— Точно над водопада.
— По дяволите!
— Не, струва ми се, че има път, като се заобиколи отдясно, отдолу през водата.
— Опита ли?
Хел повдигна рамене и посочи счупената си лампа.
— Но не мога да се справя сам. Трябваш ми да ме крепиш отгоре. Има добро място където да се затегне въжето.
— Не е трябвало да опитваш, Нико. Някой ден ще се пребиеш и ще съжаляваш.
Когато се промъкна през невъзможната мрежа от пукнатини и застана до Хел на тясната тераса точно над водопада, Льо Каго се изпълни с удивление. Беше дълъг водопад и мъглата се издигаше в неподвижния въздух около тях, като че ли се намираха в сауна. Всичко, което можеха да видят през мъглата, беше началото на водопада под тях и няколко метра хлъзгави камъни от двете им страни. Хел тръгна надясно, където терасата се стесняваше до няколко сантиметра, но продължаваше около отвора на пещерата. Беше изгладена, заоблена тераса, очевидно преди време водопадът беше минавал оттам. Какофонията от падащата вода налагаше да използват само знаци за комуникация. Хел посочи на Льо Каго доброто място за връзване на въжето, струпване на скали, където Льо Каго трябваше да се свие с усилие и да завърже осигурителното въже около кръста на Хел. Естественият път на спускане щеше да мине през мъглата, през стълба вода и зад него. Льо Каго негодуваше срещу „доброто“ място, докато заклещваше тялото си и забиваше един дублиращ клин във варовика над себе си, мърморейки, че клин, забит във варовик, е по-скоро психологична декорация.
Хел започна спускането си, спирайки всеки път когато намереше удобно място да стъпи или пукнатина в скалата, за да забие клин и да прекара въжето през карабинера. За щастие скалата беше добре назъбена и предлагаше места за пръстите на ръцете и за краката. Промяната на посоката на водопада явно беше скорошна и на водата не беше достигнало време да изглади всичко. Най-големият проблем беше с въжето. Когато се беше спуснал на двадесет метра и беше прекарал въжето през осем карабинера, му костваше опасно усилие да издърпа свободно въже през толкова много връзки. Усилието при дърпането на въжето направо повдигаше тялото му от местата, където закрепяше краката си. И обикновено това се получаваше в момента, когато Льо Каго отпускаше отгоре и изобщо не можеше да го задържи, ако се подхлъзнеше.