Той се промъкна през мъглата и достигна сребристо-черната стена на водопада. Там спря и се настрои за последния етап на спускането.
Първо трябваше да забие няколко клина, така че да може да работи независимо от Льо Каго, който можеше слепешката да опъне въжето и да спре Хел, докато е под водопада, заслепен от водните струи, търсещ места за хващане. Щеше да поеме тежестта на падащата вода върху гърба и раменете си. Трябваше да си осигури достатъчно въже по цялото продължение на каскадата, защото докато не стигнеше зад нея, нямаше да може да диша. От друга страна, колкото повече въже си оставеше, толкова по дълго щеше да бъде падането му, ако водата го събореше. Реши да си остави около три метра свободно Искаше му се да остави повече, за да не се окаже, че въжето ще свърши, преди да е достигнал края на водния стълб, но здравият разум му подсказваше, че три метра щеше да е максималната дължина, която щеше да го залюлее обратно извън линията на водопада, ако случайно паднеше и се наранеше.
Хел се приближи до блестящата стена, докато застана на няколко инча от нея и скоро започна да изпитва едно замайващо усещане като че ли водата беше неподвижна, а неговото тяло се издигаше от мъглата и рева. Той протегна ръка във водата и потърси място за захващане. Пръстите му се свиха около малка, остра пукнатина, невидима под водата. Захватът беше по-ниско, отколкото му се искаше, защото знаеше, че тежестта на водата върху гърба му щеше да го приведе надолу, и най-добре щеше да бъде, ако се захванеше по-високо. Но това беше единственото място, което намери, и ръката му започваше да се уморява от струята вода, падаща отгоре й. Той направи няколко дълбоки вдишвания, издишвайки напълно, защото знаеше, че не липсата на кислород, а въглеродният двуокис в дробовете кара човек да си поема въздух. Последното вдишване беше дълбоко, изпъвайки напълно диафрагмата му. След това изпусна една трета от него и се пъхна във водата.
Беше почти смешно и със сигурност разтоварващо.
Стената от падаща вода беше не повече от двадесет сантиметра широка и движението, с което влезе под каскадата, беше достатъчно, за да излезе от нея. Намираше се на една добра тераса, под която имаше ъгъл с чакъл, толкова лесен, че и дете можеше да слезе по него.
Беше така очевиден път, че Хел реши да не го проверява. Върна се обратно през водата и се изкатери до Льо Каго, където се наведе над ухото му и му обясни щастливата ситуация, крещейки. Решиха да оставят въжето на място, за да ги улесни при връщането, и тръгнаха един зад друг, за да преминат от другата страна на водопада.
Оказа се, че веднага щом оставиха зад себе си сребристата водна стена, можеха да говорят с почти нормални гласове. Когато започнаха да слизат, водопадът намаля, тъй като голямо количество се разпръскваше в мъгла и водата на дъното на каскадата беше забележимо по-малко, отколкото в началото й. Масата й се беше разсеяла и да се мине през нея беше сякаш вървиш през пороен дъжд. Те внимателно напредваха в заслепяващия студен поток по хлъзгавия скален под, излъскан гладко от чакъла. След малко мъглата се разсея и се намериха сред чист въздух, шумът на водопада затихна зад тях. Те се спряха и се огледаха. Беше прекрасно — една удивителна пещера с много по-човешки размери, отколкото Хаоса на Льо Каго — туристическа пещера, но съвсем недостъпна за обикновения турист.
Въпреки че беше разхищение, любопитството им надделя и те запалиха още една магнезиева ракета.
Зашеметяващо красиво. Зад тях облаци мъгла се издигаха над падащата вода. Наоколо и над тях мокрите и капещи стени бяха осеяни с кристали, които проблясваха на светлината, докато Льо Каго я местеше напред-назад. Покрай северната стена един замръзнал водопад от камъни се беше свлякъл надолу, приличащ на втвърден карамел. На изток драпирани завеси от минерали, нежни и остри като бръснач изглеждаха като набрани от неуловим пещерен вятър. Близо до стените стройни кристални сталактити висяха надолу към ниски като пънове сталагмити, а тук-там можеше да се види дебел стълб, получен от сливането на тези търпеливи образувания.
Те стояха мълчаливо, докато светлината от магнезиевата ракета избледня и докато привикнаха отново към блещукането на собствените си лампи. Гласът на Льо Каго беше неестествено дрезгав, когато каза: