— Ще я наречем Зазпиак Бат.
Хел кимна. Zazpiac bat: „От седем нека бъде една“, мотото на тези, които искаха да обединят седемте баскски провинции в една Транс-Пиринейска република. Една непрактична мечта, нито желана, нито вероятна, но полезен фокус на активността на тези мъже, които бяха избрали романтичната опасност пред отегчителната сигурност, мъже, които можеха да бъдат жестоки и глупави, но никога нищожни и страхливи. Беше напълно логично мечтата на баскския народ да бъде представена от една приказна пещера, която беше всичко друго, но не и достъпна.
Той приклекна и направи грубо измерване с клиномера си на разстоянието от върха до дъното на водопада, след което направи няколко пресмятания наум.
— Почти сме на нивото на потока Холкарт. Устието би трябвало да е наблизо.
— Да, — каза Льо Каго, — но къде е реката? Какво си направил с нея?
Наистина реката беше изчезнала. Прекъсната от водопада, тя се беше пръснала през пролуките и сигурно течеше някъде под тях. Имаше две възможности. Или щеше да се появи в пещерата някъде пред тях, или пукнатините покрай основата на водопада я бяха погълнали и тя щеше да се появи направо на повърхността. Последното щеше да бъде лош късмет за тях, защото щеше да им отнеме възможността да осъществят своята последна победа, достигайки повърхността чрез плуване. Освен това щеше да направи безсмислено дългото бдение на баскските момчета до устието.
Льо Каго пое водачеството, когато започнаха да напредват през новооткритата пещера, както правеше винаги, когато придвижването беше относително лесно. И двамата знаеха, че Николай беше по-добрият; не беше нужно Льо Каго да го признава, или Хел — да го подчертава. Водачеството автоматично се сменяше в зависимост от естеството на пещерните особености. Хел водеше през шахти, около корнизи, докато Льо Каго водеше, когато влизаха в пещери и драматични характерни особености, които той „откриваше“ и кръщаваше.
Докато водеше, Льо Каго упражняваше гласа си, пеейки една от онези извиващи се песни, които демонстрираха липсата на естетика у баските. Песента съдържаше уникалното баскско звукоподражание, което няма нищо общо с имитация на звуци или с имитация на емоции. В припева на песента на Льо Каго работата беше свършена небрежно (kirrimarta), от човек, който не бърза (tarrapatakan).
Той спря да пее, когато достигнаха края на диамантената пещера и застанаха пред една широка галерия с нисък таван, чийто отвор изглеждаше като беззъба усмивка. И наистина се оказа, че тя крие шега.
Льо Каго насочи лампата си надолу към пасажа. Наклонът леко се увеличаваше, но не беше повече от 15 градуса и имаше достатъчно място за човек да стои изправен. Беше като авеню, един истински булевард! И най-интересното беше, че с него сигурно завършваше пещерната система. Той пристъпи напред… и падна сред звъна от оборудването.
Подът на пасажа беше дебело покрит с глинеста пръст, плъзгава и гадна, и Льо Каго се пързаляше надолу по наклона, с не много голяма скорост в началото, но без да може да се спре. Той проклинаше и се опитваше да сграбчи нещо да се задържи, но всичко беше покрито с тази плъзгава гадост и нямаше камъни, за които да се хване. Усилията му доведоха до това, че се завъртя около себе си и започна да се плъзга с гърба напред, полу-седнал, безпомощен, побеснял и смешен. Започна да набира скорост. От началото на глинения проход Хел виждаше как светлината на каската му отслабва, въртейки се бавно като лъч на фар. Не можеше нищо да направи. Ситуацията общо взето, беше комична, но ако на края на пасажа имаше скала…
Нямаше скала на края на пасажа. Хел никога не беше виждал толкова дълбок глинен улей. На едно добро разстояние от него, може би на около шестдесет метра, светлината спря да се движи. Не се чу звук, нито вик за помощ. Хел се обезпокои да не би Льо Каго да се беше блъснал в стената на пасажа и сега да лежи някъде начупен.
След това се чу звук, гласът на Льо Каго, изпълнен с ярост, думите, неразбираеми поради вибрирането, но изпълнени с чувство на наранено достойнство. Една фраза, повторена от ехото, беше разбираема: „…В името на перфорираните топки на Свети Себастиан!“
Това означаваше, че на Льо Каго му нямаше нищо. Ситуацията щеше да бъде смешна, ако не беше фактът, че последното кълбо с въже беше отишло заедно с него и дори и той, с неговата сила, нямаше да може да го хвърли на шестдесет метра.
Хел въздъхна дълбоко. Трябваше да се върне обратно през пещерата Зазпиак Бат, покрай основата на водопада, през самия водопад и ледената мъгла до мястото, където бяха оставили въжето, за да улесни връщането им. Самата мисъл го караше да се чувства изтощен.