Но… Той свали пакета си. Нямаше смисъл да го носи със себе си. Провикна се надолу по глинения улей, правейки паузи между думите, така че да се разбират въпреки вибрирането.
— Отивам…
Светлото петно долу мръдна. Льо Каго се беше изправил.
— Защо… не… направиш… и… ти… това! — дойде обратно отговорът. Изведнъж светлината изчезна и се чу ехото на плясък, последван от лудешки рев, плискане, катерене и псуване. След което светлината се появи отново.
Смехът на Хел изпълни пасажа и пещерата. Най-вероятно Льо Каго беше паднал в реката, която сигурно се беше появила именно там. Що за аматьорски номер!
Гласът на Льо Каго се чу по улея:
— Сигурно… ще те… убия… когато… дойдеш… тук… долу!
Хел се засмя отново и пое обратно.
Четиридесет и пет минути по-късно беше отново в началото на глинения улей, където закачи здраво въжето за една скала.
Отначало се опита да се плъзне като по заледен склон, управляван от въжето, но не се получи. Глината беше прекалено хлъзгава. Почти веднага се намери на задните си части. Беше неприятна работа, подла пречка, но достатъчно затрудняваща, макар че й липсваше достойнството на останалите пещерни предизвикателства. Беше дребен проблем, но глупав и дразнещ, преодоляването на който не носеше слава. Глинените улеи бяха омразни за всички пещерняци, които се бяха сблъсквали с тях.
Когато Хел се плъзна тихо до Льо Каго, той беше седнал на една гладка плоча, приключвайки с един сухар и парче наденица. Не обърна внимание на приближаването на Хел, все още намусен от своето недостойно спускане и мокър до кости от гмуркането си.
Хел се огледа. Без съмнение, това беше краят на пещерната конфигурация. Залата имаше размерите на малка къща или на една от приемните в неговия замък. Очевидно понякога се запълваше с вода — стените бяха гладки, а по пода нямаше чакъл. Плочата, на която Льо Каго хапваше, заемаше две трети от пода и в най-отдалечения й ъгъл имаше една кубична падина — типична „винарска изба“, представляваща най-ниската част на цялата пещерна система. Хел отиде до ръба й и насочи надолу лъча си. Страните бяха гладки, но изглеждаше доста лесно за катерене и той се зачуди защо Льо Каго още не се беше спуснал долу, за да бъде първият човек, достигнал края на пещерата.
— Запазих го за тебе — обясни Льо Каго.
— Импулс за честна игра?
— Точно така.
Имаше нещо гнило тук. Баск до мозъка на костите си, Льо Каго беше получил образованието си във Франция, а принципът за честната игра е нещо съвсем чуждо за манталитета на французите — народ, който беше родил генерации аристократи, но нито един джентълмен. Култура, в която „законно“ заместваше „честно“; език, в който единствената дума за честна игра беше заимствана от английския.
Въпреки това нямаше смисъл да стои така и да остави девствен пода на тази „винарска изба“. Хел погледна надолу, търсейки най-доброто място за хващане.
…Момент! Онзи плясък! Льо Каго беше паднал във вода. Къде беше тя?
Хел внимателно наведе ботуша си във Винарската изба. Няколко сантиметра по-долу се докосна до повърхността на езеро — толкова чисто, че изглеждаше като въздух. Скалата долу се виждаше така ясно, че никой не можеше да заподозре, че е под вода.
— Ах ти, копеле — прошепна Хел. След което се засмя. — И ти се спусна право долу, нали?
В момента, в който отдръпна ботуша си, кръговете във водата изчезнаха, изсмукани от силен водовъртеж отдолу. Хел приклекна до ръба на дупката и започна да я разучава с удивление. Повърхността въобще не беше спокойна; тя се поддържаше така гладка от мощно течение. В действителност беше леко наклонена и когато потопи пръста си, усети силно подръпване. Можеше да види един триъгълен отвор долу на дъното, който сигурно беше устието на реката. Беше срещал и други такива езера като това, езера, в които водата влизаше без мехури, които да показват течението й, а самата тя пречистена от минералите и микроорганизмите.
Хел разучи стените на камерата, за да види пътя на водата. Очевидно, изтичането през онази триъгълна тръба долу трябваше да бъде почти постоянно, тъй като количеството на подземната река зависеше от дъждовете и просмукването. Цялата камера и глиненият улей отзад играеха ролята на нещо като цистерна, която уеднаквяваше разликата между втичащата и изтичащата вода. Това явно беше причината за наличието на глина толкова надолу под земята. Без съмнения имаше моменти, когато това помещение, в което седяха сега се^ напълваше с вода, която се връщаше по дългия улей назад. Това обясняваше пъноподобната форма на сталагмитите в онази пещера. Ако бяха пристигнали по някое друго време, например седмица след силни дъждове, сигурно пътешествието им щеше да завърши в пещерата Зазпиак. Бяха планирали едно проучване с леководолазни екипи под водата до устието на реката, стига резултатите от опита с боята да се окажеха приемливи. Но ако бяха намерили едно плитко езеро в по-горната пещера, много малко вероятно беше Хел да успееше да намери този глинен улей под водата, да го преплува, да локализира Винарската изба, да мине през триъгълния отвор и да се пребори с мощното течение на потока. Бяха имали късмет, че направиха спускането си след продължителен сух период.