— Вярно е. — съгласи се Льо Каго. — Съвсем вярно. Чували ли сте ме някога да разказвам историята за…
На разсъмване бялата мъгла беше изчезнала, отнесена от нощния вятър. Преди да се разделят, Хел плати на момчетата за помощта им и им каза да разглобят лебедката и триножника и да ги занесат в един хамбар в Лару на съхранение. Те вече планираха следващото проучване на пещерата с леководолазни костюми, тъй като момчетата, които бяха при устието, бяха засекли осем минути от началния час до появяването на боята. Въпреки че осем минути не е много дълго време, то можеше да показва значително разстояние, като се вземеше предвид скоростта на водата през триъгълната тръба на дъното на Винарската изба. Но ако тръбата не беше пълна с препятствия и не беше прекалено тясна за да мине човек, те може би щяха да имат удоволствието да изследват пещерата си от входната шахта до устието, преди да споделят тайната си с пещерняческото братство.
Хел и Льо Каго се спуснаха по склона на планината към тесния път където бяха паркирали волвото на Хел. Той ритна вратата, което беше негов навик, и след като разгледаха доволни вдлъбнатината, те влязоха в колата и потеглиха към Лару, където спряха, за да закусят с хляб, сирене и кафе, след като бяха измили и изстъргали повечето от мръсотията, с която бяха покрити.
Тяхната домакиня беше една здрава вдовица със силно, пищно тяло и неприличен смях, която използваше две стаи от къщата си за кафене, ресторант и магазин за цигари. Тя и Льо Каго имаха връзка от много години, тъй като, когато нещата ставаха прекалено горещи за него в Испания, той често идваше във Франция през гората Ирари, която граничеше със селото. От незапомнени времена гората Ирари беше убежище и път на контрабандисти и бандити, пресичащи баскските провинции под испанско господство. По стара традиция се смяташе за много невъзпитано — и опасно — да разпознаеш някой срещнат в тази гора.
Когато влязоха в кафенето, все още мокри от помпата в задния двор, бяха разпитани от половин дузина възрастни мъже, които поглъщаха сутрешното си вино. Как беше минало в пещерата? Имаше ли нещо под дупката?
Льо Каго поръчваше закуска с ръка, поставена собственически на бедрото на стопанката. Той автоматично използва баскския характерен начин да отговаряш на директни въпроси с подвеждаща неяснота, която не е точно лъжа.
— Не всички дупки водят до пещери, приятели.
Очите на домакинята заблестяха от това, което възприе с двоен смисъл. Тя отблъсна ръката му с кокетство.
— А срещнахте ли испански патрул? — попита един възрастен мъж.
— Не, не ми беше позволено да натоваря ада с още една фашистка душа. Това доставя ли ти удоволствие, отче? — Льо Каго адресира последното към един мрачен свещеник, седящ в най-тъмния ъгъл на кафенето, който беше извърнал лицето си настрани при влизането на Льо Каго и Хел. Отец Ксавиер хранеше тлееща омраза към Льо Каго и пламтяща към Хел. Въпреки че никога не се беше сблъсквал лично с опасност, той ходеше от село в село покрай границата проповядвайки революция и опитвайки се да обедини целите на баскската независимост с тези на църквата.
Омразата на свещеника към Льо Каго (която той наричаше „праведен гняв“) беше основана на факта, че възхвалата и преклонението, което по право принадлежи на ръкоположените водачи, се отнемаше от този богохулстващ и скандален човек, прекарал част от живота си в Страната на вълците, извън баскската земя. Но поне беше баск. А Хел беше нещо друго. Той беше чужденец, който никога не ходеше на църква и живееше с азиатка. Свещеникът много се дразнеше, че младите баскски момчета, които трябваше да изберат идолите си от свещеническото братство, разказваха истории за неговите пещерни изследвания и за времето, когато двамата с Льо Каго бяха преминали в Испания, бяха проникнали във военния затвор в Билбао и бяха освободили затворници, членове на ЕТА. И това беше човекът, който можеше да опорочи революцията, да отклони енергията за установяването на баскска теокрация — последната крепост на фундаменталния католицизъм в една страна, където християнската практика беше примитивна и дълбока и където ключът за вратите на рая беше силно оръжие.
Скоро след като купи къщата си в Етчбар, Хел започна да получава анонимни заплашителни писма. Имаше два случая на „спонтанни“ среднощни набези срещу замъка. Живи котки, обвити в горяща слама бяха хвърлени през стените. Въпреки че опитът го беше научил да се отвращава от тези фанатизирани свещеници от Третия свят, той най-вероятно нямаше да обърне внимание на това безпокоене. Но тъй като възнамеряваше да направи баскската страна свой постоянен дом, трябваше да сложи край на тези обиди. Анонимните писма и изблиците на безумие бяха проява на страхливост, а Хел, който беше интелигент, се страхуваше от страхливците. Те винаги са по-опасни от смелите мъже, когато ви превъзхождат или имат възможност да ви ударят в гръб. Винаги се стараят да нанесат максимална вреда, защото се страхуват от последиците, ако оцелеете.