— В момента не мога да се сетя нещо повече за французите.
Вдовицата се присъедини към тях на масата и седна близо до Льо Каго, притискайки крак в неговия.
— Хей, имаш посетител в Етчехелия — каза тя на Хел, използвайки баскското име за замъка. — Момиче. Чужденка. Пристигна вчера вечерта.
Хел не беше изненадан, че новините бяха достигнали вече Лару, през три планини и на петнадесет километра от дома му. Без съмнение са станали общо достояние чайове след появата на посетителя.
— Какво знаеш за нея? — попита Хел.
Вдовицата повдигна рамене и присви устни, като искаше да покаже, че знае само някои факти.
— Пила е кафе и е нямала пари да плати. Вървяла е пеш от Тардет до Етчбар и е била видяна от хълмовете няколко пъти. Тя е млада, но не прекалено млада за раждане. Носила е къси шорти, които показвали краката й, и казаха, че имала едър бюст. Твоята жена я е приела и е платила сметката за кафето. Има английски акцент. Старите клюкарки в твоето село казват, че е курва, която са изгонили от стопанството, защото е спала с мъжа на сестра си. Както виждаш, знам много малко.
— Казваш, че е млада с голям бюст? — попита Льо Каго. — Без съмнение търси мене.
Вдовицата го ощипа по бедрото. Хел стана от масата.
— Мисля да се прибера, да взема един душ и да поспя. Идваш ли?
Льо Каго погледна вдовицата с края на окото си.
— Как смяташ? Да отида ли?
— Не ме интересува какво ще правиш, стари човече. Но когато започна да се надига, тя го дръпна обратно за колана.
— Може би ще поостана за малко, Нико. Ще се върна тази вечер и ще хвърля един поглед на твоето момиче с голите крака и големите цици. Ако ми хареса, може да те ощастливя, като удължа посещението си. Оу!
Хел плати и отиде при волвото си, като ритна задния калник, преди да го подкара към дома си.
ЗАМЪКЪТ ЕТЧБАР
След като паркира на площада на Етчбар (той не разрешаваше на автомобили да влизат в неговата собственост) и удари с юмрук на прощаване покрива на колата, Хел тръгна по частния път към замъка чувствайки — както винаги, когато се връщаше вкъщи — една бащинска привързаност към тази прекрасна сграда от седемнадесети век, в която беше вложил години преданост и милиони швейцарски франкове. Това беше нещото, което обичаше най-много на този свят, физическа и емоционална крепост срещу двадесетия век. Той спря по пътя към тежките порти, за да потупа земята около един новопосаден храст. Докато правеше това, усети приближаването на една неясна и разпръсната аура, което можеше да бъде само Пиер, неговият градинар.
— Bonjour, M’sieur — поздрави Пиер по своя пеещ начин, когато разпозна Хел със замъгления си поглед, дължащ се на редовно поеманите още от зазоряване чаши червено вино.
Хел му кимна.
— Чух, че имаме гост, Пиер.
— Така е. Едно момиче. То още спи. Жените ми казаха, че е курва от…
— Знам. Госпожата будна ли е?
— Сто на сто. Информираха я за вашето пристигане преди двадесет минути. — Пиер погледна към небето и кимна мъдро. — Ах, ах — каза той, клатейки глава. Хел разбра, че се готви да направи предсказване за времето, както се случваше всеки път, когато се срещнеха в градината. Всички баски в тази страна вярваха, че притежават специална дарба за метеорологични прогнози, базираща се на планинския им произход и множеството народни мъдрости, отнасящи се до особеностите на времето. Предсказанията на Пиер, поднесени със спокойна убеденост, която никога не се разколебаваше въпреки постоянната неточност, съставляваше темата на разговора му с Хел от петнадесет години — от момента, в който селският пияница беше повишен в ранг градинар и официален негов застъпник срещу селските клюки.
— Ах, мосю, ще падне дъжд преди края на деня — каза монотонно Пиер, кимайки на себе си с твърда убеденост. — Така че няма никакъв смисъл да аранжирам тези цветя днес.
— Наистина ли, Пиер? — Колко ли стотици пъти бяха провеждали този разговор?
— Да, така е. Снощи, при залез, облаците близо до планината бяха оцветени в червено и златисто. Това е сигурен знак.
— О-о? Но поговорката не казва ли друго? Не е ли arrats gorriak eguraldi?
— Така казва поговорката, мосю. Обаче… — Очите на Пиер заблестяха конспиративно, докато потупваше дългия си нос. — …Всичко зависи от фазата на луната.
— О-о?
Пиер затвори очи и бавно кимна, усмихвайки се благосклонно на невежеството на чужденците.
— Когато луната расте, правилото е така, както вие го казахте, но когато луната намалява, е по другия начин.
— Разбирам. Тогава, когато луната намалява, то е: Goiz, dorriak dakarke uri?
Пиер се намръщи, поставен в неудобното положение да направи точна прогноза. Той се замисли за момент, преди да отговори.