— Не виждам нищо лошо в това. Тя се засмя.
— Това ще означава, че ще трябва да се справяш за шест месеца всяка година с почернелите, дългокраки, безмозъчни нимфи на баскската страна. Актриси, модели и други такива. Ще можеш ли да го направиш?
— Точно толкова лесно, колкото и ти с момчетата, притежаващи изключителни мускули и честни, празни очи. За нас двамата това ще бъде като живеене само с ордьоври. Но защо не? Има нещо забавно в ордьоврите. Те засищат, без да са хранителни.
— Нека си помисля за това, Нико. Идеята е привлекателна. — Тя се надигна на лакът и погледна надолу към притворените му очи. — Освен това, свободата е съблазнителна. Може би няма да вземам никакви решения.
— Това също е решение.
Те се облякоха и слязоха да си вземат душ под перфорираната медна бъчва, която беше конструирал за целта първият образован собственик на замъка почти преди триста години.
Чак след като изпиха чая си в бежово-златистия източен салон, Хел попита за посетителката.
— Тя още спи. Когато пристигна вчера, беше много отчаяна. Беше дошла от селото, след като беше пътувала със самолет от Рим до Пау и оттам на стоп до Тардет. Въпреки че се опита да говори любезности, още от самото начало разбрах, че е много объркана. Започна да плаче, докато пиеше чая си. Плачеше, без да знае, че го прави. Дадох й нещо за успокоение и я сложих да спи. Но през нощта се събуди от кошмари и аз седях на края на леглото, милвах косата й и й тананиках, докато се успокои и заспи отново.
— Какъв е проблемът й?
— Разказа ми, докато галех косата й. Случило се е нещо ужасно на летището в Рим. Двама от нейните приятели са били застреляни, убити.
— Застреляни от кого?
— Не каза. Може би не знае.
— Защо са били застреляни?
— Нямам представа.
— Каза ли ти защо е дошла в нашия дом?
— Изглежда и тримата са били на път за насам. Тя нямала пари, само билета за самолет.
— Каза ли как се казва?
— Да. Ханна Щерн. Каза, че нейният чичо бил твой приятел.
Хел остави чашата си и издиша през носа.
— Аса Щерн ми беше приятел. Той е мъртъв. Длъжник съм му. Имаше един момент, когато без неговата помощ щях да съм мъртъв.
— А това задължение отнася ли се и до момичето?
— Ще видим. Каза, че онзи удар на международното летище в Рим е станал вчера следобед?
— Или сутринта. Не съм сигурна кога.
— Тогава ще е в новините на обед. Когато момичето се събуди накарай я да дойде да ме види. Аз ще съм в градината. О, мисля, че Льо Каго ще дойде на вечеря — ако свърши с работата си в Лару навреме.
Хел работи в градината час и половина, подкастряйки, насочвайки и стремейки се към един среден и неуловим ефект. Не беше художник, но беше чувствителен; на градината му — неговата основна изява на импулса му да създава — липсваше саби, но притежаваше черти на шибуи, които разграничаваха японското изкуство от механичната динамика на западното и претрупаната хипербола на китайското. Имаше онази сладка меланхолия, онази опрощаваща тъга, които характеризираха красотата на японското мислене. Имаше нарочна неточност и органична простота, които създаваха задоволено естетическо напрежение, действащо като баланс.
Точно преди пладне един слуга донесе транзистор. Хел се заслуша в предаването на „Би Би Си“ в дванадесет часа. Новините бяха четени от познатата му жена. Нейният характерен глас беше източник на шеги сред международното англофилско общество от години. Към особеното произношение, характерно за „Би Би Си“, тя прибавяше един полусподавен звук, за който публиката правеше най-различни предположения и обзалагания.
Скрито между баналности за провалящи се правителства, падането на долара, бомби в Белфаст, беше и описанието на ужаса на международното летище в Рим. Двама японци, вследствие идентифицирани от документите им като членове на „Червената Армия“, действащи за „Черния Септември“, открили огън, убивайки двама млади израелци, чиято самоличност беше премълчана. Самите убийци били застреляни при престрелка с италианската полиция и специалните агенти, при което загинали и няколко от присъстващите. „А сега по-леките новини…“
— Мистър Хел?
Той изключи радиото и кимна на младата жена, която стоеше на вратата на оръжейната стая. Тя носеше къси панталони цвят каки и блузка с къси ръкави, чиито първи три копчета бяха разкопчани. Беше обещаваща за ордьовър: дълги, силни крака, тънка талия, агресивен бюст, червеникава коса, бухнала от скорошното миене. Повече субретка, отколкото героиня, тя се намираше в онзи кратък желан момент между жребче и кобила. Лицето й беше меко, без бръчки от преживяното, но напрежението, в което се намираше, му придаваше раздразнително изражение.