— Мистър Хел? — каза тя отново с несигурен тон.
— Елате и седнете, мис Щерн.
Тя седна на един стол под полица с метални устройства, за които очевидно не предположи, че може да са оръжия, и се усмихна слабо.
— Не знам защо, но си мислех, че сте по-възрастен. Чичо Аса говореше за вас като за приятел, мъж на неговата възраст.
— Ние сме на една възраст; живяхме в един и същи век. — Не че това има някакво значение. — Той я изгледа безизразно, преценявайки я. И я намери желана.
Чувствайки се неудобно под втренчения поглед на бутилковозелените му очи, тя потърси спасение в лек разговор.
— Вашата жена — Хана, е… беше много любезна с мене. Тя седя при мене миналата нощ и…
Той я прекъсна с жест.
— Започнете, като ми разкажете за вашия чичо и защо ви е говорил за мен. След това ми дайте подробностите за събитията на международното летище в Рим. След това ми кажете какви са ви плановете и какво общо имат с мене.
Изненадана от служебния му тон, тя си пое дълбоко въздух и, напълно типично започна историята със себе си. Разказа му, че е израснала в Скопие, че е посещавала Северозападния университет, като активно се е интересувала от политика и обществени теми и решила преди дипломирането си да посети чичо си в Израел — да потърси корените си, да открие своя еврейски произход.
Клепачите на Хел леко се свиха, като чу последното. Въздъхна кратко. С един жест я подкани да продължи.
— Вие знаете, разбира се, че чичо Аса беше поел изпълнението на наказанието над тези, които извършиха мюнхенските убийства.
— Това разбрах по тайния съобщителен канал. Ние никога не споделяхме такива неща в писмата си. Когато за първи път чух това, си помислих, че чичо ви е изглупял, за да реши да се опита да извърши нещо такова при положение, че старите му приятели и контакти или са си отишли от този свят, или са се забили в политиката. Можех само да предположа, че това е било едно отчаяно действие на човек, знаещ, че краят му наближава.
— Но той организира нашето ядро преди година и половина, а се разболя едва преди няколко месеца.
— Това не е вярно. Вашият чичо беше болен от няколко години. Имаше две кратки възстановявания. По времето, за което твърдите, че е организирал вашето ядро, той се бореше с болката, използвайки опиати. Това може и да е била причината за замъглената му мисъл.
Ханна Щерн се намръщи и погледна встрани.
— Вие като че ли не уважавате много чичо ми.
— Напротив. Аз много го харесвах. Той беше брилянтен мислител и мъж с щедра душевност — един човек с шибуми.
— Човек с… какво?
— Няма значение. Вашият чичо не беше създаден за терорист. Беше емоционално неподготвен за такова нещо — което разбира се, говори само в негова полза. В по-щастливи времена би живял спокойния живот на учен или учител. Но той страстно защитаваше чувството си за справедливост и не само собствения си народ. Начинът, по който стояха нещата преди двадесет и пет години, не е същият, както е сега в Израел, и страстните и щедри хора, които не бяха страхливци, имаха малко възможности за избор.
Ханна не беше свикнала с мекия, почти шепнещ глас на Хел и се наведе напред, за да чува думите му.
— Грешите, като казвате, че не оказвам дължимата почит на вашия чичо. Преди шестнадесет години в Кайро той рискува сигурността си, може би и живота си, за да ми помогне. Което е още по-важно, той рискува успеха на проекта, на който се беше отдал. Бях прострелян. Не можех да потърся медицинска помощ и хотел. Бях се скитал два дни из крайните улици с прогизнала от кръв кърпа, притисната под ризата, когато го срещнах. Бях замаян от треска. Не, аз много го уважавам. И съм му задължен. — Хел каза всичко това монотонно, без театралничене. Каза й го, защото смяташе, че заради чичо си тя трябваше да знае докъде се простира чувството му за дълг. — След онази история в Кайро чичо ви и аз никога повече не се срещнахме. Нашето приятелство се задълбочи през годините, когато разменяхме писма, в които споделяхме идеи, възгледи за прочетени книги, оплаквахме се от живота и съдбата. Бяхме освободени от неудобството, което изпитва човек, говорейки с непознат. Бяхме много близки непознати. — Хел се зачуди дали тази млада жена би могла да разбере такъв вид приятелство. Решавайки, че едва ли може, той се върна на належащото. — Добре, значи след като синът му е убит в Мюнхен, вашият чичо създава едно ядро, което да му помогне в отмъстителната мисия. Колко човека и къде са те сега?