— Аз съм единственият останал.
— Вие сте били в ядрото?
— Да. Защо? Нима това изглежда…
— Няма значение. — Хел вече беше убеден, че Аса Щерн е действал със замъглено от отчаяние съзнание, след като бе въвел тази либералка в действащо ядро. — Колко голямо беше ядрото?
— Бяхме пет. Нарекохме се „Петимата от Мюнхен“. Клепачите му отново се сведоха.
— Колко театрално. Значи петима? Вашият чичо, вие, двамата убити в Рим и кой беше петият член?
— Петият човек беше убит при избухването на бомба в едно кафене в Йерусалим. Той и аз, ние бяхме… ние бяхме…
— Сигурен съм, че сте били. Това е вариант на романс през лятната ваканция. Добре, кажете ми докъде бяхте стигнали, преди Аса да умре.
Ханна беше смутена и обидена. Това изобщо не приличаше на човека, който беше описвал чичо й — един нежен, културен мъж, който плащаше дълговете си и отказваше да работи за злите международни сили. Как можеше чичо й да бъде привързан към човек, който не показваше и най-малка човещина? На когото изобщо липсваше разбиране?
Хел естествено разбираше прекалено добре. Доста пъти му се беше налагало да почиства след такива отдадени на делото аматьори. Знаеше, че когато избухне бурята, те от страх или бягат, или започват безразборно да стрелят.
Ханна беше изненадана, че сълзите й пресъхнаха от студеното придържане към факти и информация, което наложи Хел. Тя подсмръкна и каза:
— Чичо Аса имаше източници на информация в Англия. Той научи, че последните двама от мюнхенските убийци са с групата на „Черния Септември“ и планират отвличане на самолет, тръгващ от Хийтроу.
— Колко голяма бе групата?
— Пет или шест човека. Не бяхме сигурни.
— Бяхте ли разбрали точно кои са били участниците в Мюнхен?
— Не.
— Значи сте имали намерение да убиете всичките пет? Тя кимна.
— Ясно. А контактите ви в Англия? Какъв е техният характер и какво ще направят за вас?
— Те са градски терористи, борещи се за освобождението на Северна Ирландия от английското господство.
— Господи!
— Трябва да знаете, че съществува нещо като братство между всички, които се борят за свобода. Тактиките ни може да са различни, но крайната ни цел е една и съща. Ние всички очакваме деня, когато…
— Моля ви — прекъсна я той. — А сега, какво щяха да направят тези от ИРА за вас?
— Е-е… те щяха да наблюдават септемврийците. Щяха да ни приютят, когато пристигнехме в Лондон. И щяха да ни осигурят оръжие.
— „Ние“ навярно означава вие и двамата от Рим.
— Да.
— Ясно. Добре, кажете ми сега какво се случи в Рим. „Би Би Си“ определи убийците като японци от „Червената армия“, действащи за Организацията за освобождение на Палестина.
— Не знам.
— Не бяхте ли там?
— Да! Бях там! — Тя се овладя. — Но в объркването… хората умиращи… стрелба навсякъде около мене… — Разстроена, тя стана и се обърна с гръб към този мъж, който нарочно я измъчваше, изпитвайки я. Каза си, че не трябва да плаче, но сълзите въпреки това потекоха. Нервна, изпитваща нужда да прави нещо с ръцете си, тя посегна да вземе от рафта зад нея една проста метална тръба.
— Не пипайте това!
Тя отдръпна ръката си, стресната от гласа му — за първи път повишен. Заля я вълна от справедлив гняв.
— Няма да повредя играчките ви!
— Те могат да ви повредят. — Гласът му отново беше тих и модулиран. — Това е тръба с нервнопаралитичен газ. Ако бяхте завъртели долната половина, щяхте досега да сте мъртва. И което е по-важно — и аз също.
Тя направи гримаса и се оттегли от рафта с оръжията. Запъти се към плъзгащата се врата, която водеше в градината, и се облегна на прага, опитвайки се да събере мислите си.
— Госпожице, имам намерение да ви помогна, ако това е възможно. Признавам, че може и да не е възможно. Вашата малка аматьорска група е допуснала всички възможни грешки и не на последно място от тях е свързването ви с тези мумии от ИРА. Въпреки това, заради вашия чичо ще ви изслушам. Може би ще мога да ви защитя и да ви върна обратно в буржоазния комфорт на вашия дом, където можете да се борите срещу безпорядъка в националните паркове. Но ако реша да ви помогна, трябва да знам разположението на камъните върху дъската. Затова искам от вас да запазите чувствата и артистичността за мемоарите си и да отговорите на въпросите ми възможно най-кратко и ясно. Ако не сте готова да направите това сега, можем да говорим по-късно. Но вероятно трябва да действам бързо. Типично в случай като този, след предотвратен набег — а сигурно този номер на международното летище в Рим е бил точно това — времето работи за другите. Сега ли ще говорим, или ще отидем да обядваме?