— Английският на Хана е наистина много добър. Само се шегуваше за аспержите. Тя знае разликата между държанка, любовница и съпруга. Любовницата не е сигурна във възнаграждението си, съпругата не получава никакво, а и двете са аматьорки. Сега си вземете от черешите.
Хел седеше на една каменна скамейка в средата на градината, затворил очи и повдигнал лице към небето. Въпреки че планинският вятър беше хладен, слънчевите лъчи проникваха през дрехата му и го затопляха до желание да заспи. Той се колебаеше на приятната граница между дрямка и будно състояние, когато усети приближаващата се аура на някой, който беше обезпокоен и напрегнат.
— Седнете, мис Щерн — каза той, без да отваря очи. — Трябва да ви поздравя за начина, по който се държахте по време на обяда. Не споменахте нито веднъж проблемите си. Изглежда сте забелязали, че в тази къща не обичаме да обсъждаме сериозни неща на масата. Да си призная, не очаквах от вас такава добра форма на държание. Повечето хора на вашата възраст и от вашата класа са така отдадени на себе си — така загрижени с това, което преживяват — та дори не забелязват, че стилът и формата са всичко, а заместителите само отминаващ мит. — Той отвори очи и се усмихна, докато правеше блед опит да имитира американско произношение: — Истината не е в това какво правиш, а как го правиш.
Ханна се настани върху мраморната балюстрада пред него. Беше боса и не беше взела под внимание съвета му да смени дрехите си.
— Казахте, че трябва да поговорим още малко.
— Хмм. Да. Но първо ми позволете да ви се извиня за нецивилизования тон по време на малкия ни разговор по обед. Бях ядосан и раздразнен. Оттеглил съм се от повече от две години, мис Щерн. Вече не съм в бранша; отдал съм се на градинарство, пещернячество, слушам как расте тревата и търся дълбокото спокойствие, което загубих преди много години — загубих го поради обстоятелства, които ме изпълниха с омраза и ярост. И ето, че се появявате вие с едно напълно законно искане да ви помогна заради дълга си към чичо ви, и аз се виждам заплашен от принудата да се върна към една професия, изпълнена със страх и насилие. Страхът изигра най-голяма роля в раздразнението, което изпитах към вас. В моята работа до известна степен съществува антишанс. Няма значение колко добре си тренирай, колко си внимателен, колко си хладнокръвен, шансовете се изравняват с годините и идва моментът, когато късметът и антишансът натежават срещу тебе. Не че съм бил късметлия през цялото време — не се доверявам на късмета — но и никога не съм бил спъван от много лош късмет. Хвърлял съм монетата много пъти и винаги падаше ези. Има повече от двадесет години, които чакат да си го върнат с тура. Така! Това, което исках да обясня, беше причината, поради която бях нелюбезен с вас. Дължеше се преди всичко на страх. И на известно раздразнение. Имах достатъчно време да размисля. Мисля, че знам какво трябва да направя. За щастие най-правилното действие е и най-сигурното.
— Това означава ли, че нямате намерение да ми помогнете?
— Точно обратното. Ще ви помогна, като ви изпратя у дома. Моят дълг към чичо ви се простира и над вас; но не до някакви абстрактни намерения за отмъщение или до някаква организация, с която сте в съюз.
Тя се намръщи и погледна настрани към планината.
— Виждане ви за дълга към чичо ми е най-удобното за вас.
— Така изглежда.
— Но… моят чичо отдаде последните години на живота си, за да проследи тези убийци, и всичко ще изглежда съвсем безсмислено, ако не се опитам да направя нещо.
— Няма нещо, което да можете да направите. Липсва ви подготовка, умение, организация. Дори нямате план или онова, което би могло да се нарече така.
— Имахме.
Той се усмихна.
— Добре. Нека хвърлим един поглед на плана ви. Казахте, че „Черните септемврийци“ възнамеряват да отвлекат самолет от Хийтроу. Да предположим, че вашата група щеше да ги нападне в този момент. Къде смятахте да го направите — на самолета или преди да се качат?
— Не знам.
— Не знаете?
— След като чичо Аса почина, Аврим беше водачът. Той не ни казваше повече, отколкото смяташе, че трябва да знаем, в случай че някой от нас бъде заловен или нещо подобно. Но не вярвам, че сме щели да ги посрещнем в самолета. Мисля, че щяхме да ги екзекутираме на терминала.
— И кога трябваше да стане това?
— Сутринта на седемнайсти.
— Това е след шест дни. Защо бяхте тръгнали толкова рано за Лондон? Защо щяхте да се излагате на опасност толкова време?
— Не отивахме в Лондон. Щяхме да дойдем тук. Чичо Аса знаеше, че без него нямахме голям шанс за успех. Беше се надявал, че ще бъде достатъчно силен, за да ни придружи и да ни насочва. Краят дойде твърде бързо за него.