Хана му хвърли кос поглед и той веднага облагороди езика си.
— …В името на екстаза на света Тереза. Е добре, изчезвам в кухнята. — И той замарширува през къщата, блъскайки врати и крещейки за вино.
Хана се усмихна след него. Още от самото начало я беше харесал и неговият груб начин да показва одобрението си беше проявата му на галантност. От своя страна, тя харесваше неговия честен, груб стил, и беше доволна, че Николай има толкова лоялен и забавен приятел като този легендарен баск. Тя мислеше за него като за митична фигура, поет, който беше създал един необичаен, романтичен образ и който през останалото време играеше ролята, която беше създал. Тя веднъж попита Хел какво беше накарало поета да се скрие зад тази бутафорна авантюристична фасада. Хел не можеше да й разкаже подробностите. Ако беше направил това, щеше да предаде доверието, с което, без Льо Каго да знае, го беше облякъл една нощ, когато поетът, много пиян, беше пречупен от мъка и носталгия. Преди много години чувствителният млад поет, който накрая беше приел образа на Льо Каго, беше преподавател по баскска литература и работеше в университета в Билбао. Беше женен за едно красиво и мило испано-баскско момиче и двамата имаха дете. Една нощ, по неясни причини, той се присъединил към студентска демонстрация срещу потискането на баскската култура. Жена му също била с него, въпреки че самата тя не се интересувала от политика. Федералната полиция разпръснала демонстрантите със стрелба. Жената била убита. Льо Каго бил арестуван и прекарал следващите три година в затвора. Когато се измъкнал, научил, че детето е умряло. Младият поет започнал доста да пие и да участва в безсмислено жестоки антиправителствени акции. Повторно бил арестуван и когато се измъкнал отново, младият поет вече бил изчезнал. На негово място бил Льо Каго, една безчувствена карикатура, която станала народна легенда заради патриотичните си стихове, участието си в баскските сепаратистки действия и значителната си личност, благодарение на която го канели да чете лекции в целия Западен свят. Името на тази нова персона заимствал от каготите, древна раса от недосегаеми парии, които упражнявали един вариант на християнството, донесъл им ненавистта и омразата на техните съседи-баски. Каготите потърсили спасение от това преследване с молба до папа Лъв X през 1514 година и го получили по принцип, но безчестията и ограниченията продължили до деветнадесети век, когато каготите престанали да съществуват като отделна раса. Преследванията имали различни форми. Били принудени да носят върху дрехите си отличителен знак във формата на следа от гъши крак. Не можели да носят оръжие. Не можели да ходят боси. Не можели да посещават публични места и дори когато отивали на църква, ползвали една странична, ниска врата, създадена специално за тази цел. Тази врата може да се види и до днес в много селски църкви. По време на службата не можели да седят близо до другите и да целуват кръста. Можели да наемат земя и да отглеждат храна, но не можели да продават стоката си. Под заплаха от смърт не можели да се женят или да имат някакви отношения извън своята раса.
Това, което останало за каготите, били занаятите. От незапомнени времена те били единствените дърворезбари и дърводелци. По-късно те дали началото на баскските строители и тъкачи. Тъй като безформените им тела били считани за смешни, те станали пътуващи музиканти и смешници и по-голямата част от това, което сега се нарича баскски фолклор, бил създаден от презрените каготи.
Историята казва, че на каготите и тяхното потомство липсвала долната месеста част на ухото. Затова и до ден днешен в повечето баскски села момичетата между пет и шест години си пробиват ушите и носят обеци. Без да знаят източника на тази традиция, майките продължават древната практика, доказваща, че техните момичета имат долна част на ухото, на която да носят обеци.
Днес каготите са изчезнали — или умрели, или смесили се бавно с баскската народност (въпреки че подобно твърдение не бива да се прави в някой баскски бар), а името им, излязло от употреба, е станало нарицателно само за приведени, стари жени.
Младият поет, чиято чувствителност беше притъпена от събитията, избра името Льо Каго като псевдоним, за да привлече вниманието към несигурното положение на съвременната баскска култура, която беше застрашена от изчезване също както потисканите бардове и жонгльори от старите времена.
Малко преди шест Пиер заприпка надолу по площада на Етчбар. Благодарение на натрупания ефект от погълнатото вино той като че ли беше освободен от теглото си и от гравитацията и се придвижи до волвото, едва докосвайки земята. Бяха го изпратили да вземе два тоалета, които Хана беше поръчала по телефона, след като се беше информирала за мерките на Ханна и ги беше превела в европейския стандарт. След дрехите Пиер трябваше да вземе тримата гости от хотел „Дабади“. Не успявайки на два пъти да хване дръжката на вратата, Пиер дръпна надолу периферията на баретата си и се концентрира в немаловажната задача да влезе в колата, с която успя накрая да се справи, но след това се сети за нещо и се удари по главата. Успя да се измъкне и ритна задния калник, имитирайки мистър Хел, след което отново се добра до седалката на шофьора. С типичното баскско недоверие към всичко механично, Пиер се ограничаваше да кара само на задна или на най-ниска предавка с отворен дросел, използвайки целия път от край до край. Такива неща като овце, крави, хора или клатушкащи се мотопеди, които се появяваха изведнъж пред бронята му, успяваше да избегне с рязко завъртане на кормилото, след което налучкваше пътя по чувство. Избягваше крачната спирачка, а ръчната използваше само при паркиране. Тъй като винаги спираше без да натисне амбреажа, не му се налагаше да изключва двигателя, тъй като колата обикновено се раздрусваше и загасваше, когато той достигаше целта си. Спираше, като издърпваше ръчката на спирачката. За щастие на жителите на селата между замъка и Тардет, звукът на освободеното купе на волвото, дрънкащо и тракащо, и ревът на двигателя, използван на първа скорост с пълна газ, изпреварваше Пиер с половин километър и те имаха възможност да се скрият зад дървета или каменни стени. Пиер заслужено се гордееше с шофьорските си възможности, тъй като никога не беше имал произшествие. И това беше нещо значително, като се имаха предвид недисциплинираните шофьори около него, които той често наблюдаваше да се отклоняват в канавките или да се качват на тротоарите, или да се сблъскват, когато той профучаваше покрай сигналите за стоп или влизаше в еднопосочни улици. Несръчното безразсъдство на другите шофьори не безпокоеше толкова Пиер. Безпокоеше го тяхната просташка грубост, защото понякога те му крещяха вулгарни неща и безброй пъти беше виждал през огледалото за задно гледане как му показваха пръст или юмрук.