Пиер успя да докара кашлящото и подскачащо волво в центъра на площада и излезе навън. След като удари големия пръст на крака си във вратата, той се зае с поръчките, първата от които беше да сподели една чаша вино със старите си приятели.
На никой не му се струваше странно, че Пиер нанася удари на колата всеки път като влиза или излиза от нея, тъй като удрянето на волвото беше станало постоянна практика в Югозападна Франция. В действителност, разнасяно от туристите по целия свят, удрянето на волвото се беше превърнало в нещо като култ и Николай Хел беше много доволен, тъй като именно той го беше въвел.
Преди няколко години, търсейки кола за всякакъв вид дейност за замъка, Хел беше послушал съвета на един приятел и беше купил волво, като смяташе, че една толкова скъпа кола, на която липсваха красота, комфорт, бързина и икономия на гориво, трябва да притежава нещо друго. Увериха го, че това е нейната трайност и обслужване. Борбата му с ръждата започна на третия ден, а малките грешки в конструкцията и дизайна (небалансирани колела, които изтъркваха гумите още на пет хиляди километра; чистачки, които изтънчено избягваха контакта със стъклата; ключалка на багажника, за която бяха необходими и двете ръце, за да се затвори) го принудиха да върне колата на търговеца още след 150-я километър. Търговецът смяташе, че това са грешки на производителя, а производителят смяташе, че това са грешки на търговеца, и след няколко месеца, през които получаваше любезни, но неясни писма, изпълнени с незаинтересовано съчувствие, Хел реши да се предаде и да използва колата най-жестоко за превозване на овце и екипировка по стръмните планински пътища, надявайки се, че много скоро тя ще се разпадне на части и ще оправдае купуването на ново превозно средство. За нещастие, въпреки че се беше убедил, че доброто обслужване беше само мит, устойчивостта на колата се оказа истина и макар и да се движеше зле, тя винаги се движеше. При други обстоятелства Хел би счел трайността й за положително качество, но намираше слаба утеха в заплахата проблемът му да не се реши години наред.
Забелязвайки качествата на Пиер като шофьор, Хел реши да съкрати мъката си, като разреши на Пиер да кара колата, когато пожелае. За съжаление и този заговор пропадна, тъй като по ирония на съдбата Пиер не претърпяваше произшествия. Така че Хел прие волвото като едно от комичните теглила в живота, но си позволяваше да дава отдушник на яда си, като риташе и удряше колата всеки път, когато влизаше или излизаше от нея.