Тя драсна клечка кибрит и запали една лампа на масата до тях.
— Но аз си спомням, че веднъж спомена, че домът ти в Америка ти харесва.
— О-о, но това не беше в Ню Йорк. Притежавам няколко хиляди хектара земя в Уайоминг, в планините.
— Уа-йо-минг. Звучи романтично. Красиво ли е?
— Бих казал грандиозно. Прекалено раздробено и сурово за да бъде прекрасно. В сравнение с пиринейската страна е като скица пред завършена рисунка. По-голямата част от откритата земя в Америка е привлекателна. За съжаление е населена с американци. Но човек може да каже същото за Гърция или Ирландия.
— Знам какво имаш предвид. Била съм в Гърция. Работих там една година. Бях наета от един корабен магнат.
— О-о? Никога не си споменавала това.
— Нямало е защо. Беше много богат и много вулгарен, търсеше да си купи класа и положение, обикновено под формата на представителни жени. Докато ме беше наел, се постарах да го заобиколя със спокоен комфорт. Нямаше други изисквания към мене, а и да искаше, не можеше да има.
— Разбирам. А-а — ето че идва Льо Каго.
Хана не беше чула нищо, защото Льо Каго се промъкваше тихо по стълбите, за да ги изненада с шивашкото си великолепие. Хел се усмихна на себе си. Аурата на Льо Каго имаше качеството на момчешка дяволитост и свръхзакачливо удоволствие.
Той се появи на вратата, масата му запълваше наполовина рамката, разперил ръце, за да демонстрира новите си дрехи.
— Погледнете! Погледни, Нико, и изгори от завист!
Очевидно вечерните дрехи идваха от театрален гардероб. Беше подбрана сбирщина, въпреки че преобладаваше fin-de-siecle23, с бяла коприна, увита около врата вместо вратовръзка и богато бродирана жилетка с два реда копчета от фалшиви диаманти.
Черното сако с лястовичи опашки беше с дълги ревери, облечени в сива коприна. С мократа си коса, разделена по средата на път, с рошавата брада, покриваща по-голяма част от вратовръзката, той приличаше на Толстой на средна възраст, облечен като картоиграч от Мисисипи. Голямата жълта роза, която беше забол на ревера си, беше странно на място, в хармония с лошия му вкус. Разхождаше се напред-назад, размахвайки дългата makila като бастун. Тя се предаваше през поколения на семейството и по нея имаше резки и вдлъбнатини, а от мраморната дръжка липсваше едно малко парченце, доказателство за използването й като отбранително оръжие от дядовци и прадядовци. Дръжката й се развиваше, откривайки двадесетсантиметрово острие, пръчката в лявата ръка служеше да парира удари, а мраморната топка беше добра за бой с тояги. Сега макилата служеше повече за декорация и церемонии, въпреки че едно време заемаше важно място в сигурността на всеки баск, замръкнал сам нощем по пътищата.
— Чудесен костюм — каза Хана с прекалена искреност.
— Нали? Нали?
— Как се сдоби с него?
— Беше ми подарен.
— В резултат на загубен облог?
— Съвсем не. Беше ми даден от една жена като признание за… ах, но да се впускам в подробности не би било галантно. Къде са тези ваши гости?
— Точно сега се приближават по алеята — каза Хел, ставайки и насочвайки се към централната зала.
Льо Каго надникна през прозореца, но не можа да види нищо тъй като вечерта и бурята бяха скрили всякаква светлина. Но беше свикнал с шестото чувство на Хел, така че прие, че там има някой.
Точно когато Пиер посягаше към дръжката на звънеца, Хел отвори вратата. Свещниците в хола бяха зад него и той можеше да види лицата на тримата гости, докато неговото оставаше в сянка. Единият от тях очевидно беше водачът; вторият приличаше на агент на ЦРУ от 50-те; третият беше арабин с неясна принадлежност. И тримата показваха следи от скорошно емоционално преживяване в резултат на пътуването им през планината без светлини и с изключителните способности на Пиер като шофьор.
— Заповядайте — каза Хел, отдръпвайки се от вратата и позволявайки им да минат пред него в приемната, където бяха посрещнати от Хана, която се усмихна при приближаването им.
— Беше любезно от ваша страна да приемете поканата ни. Аз съм Хана. Това е Николай Хел. А тук е и нашия приятел Льо Каго. — Тя протегна ръката си.
Водачът възвърна самоувереността си.
— Добър вечер. Това е мистър Стар. Мистър… Хаман. А аз съм мистър Даймънд. — Първата гръмотевица на бурята подчерта последната дума.
Хел високо се разсмя. — Това е малко притеснително. Природата като че ли е в мело драматично настроение.