— Не съм мислил за това.
— Недей да бързаш. Тя е добро дете.
— Тя е на двадесет и четири години. Няма право да бъде дете на тази възраст. И не е добра. По-скоро е сладка.
Той знаеше какво има предвид Хана. Използвайки умението и опита си, понякога си беше отмъщавал на млади жени, които му бяха досаждали с желанието си да правят любов с него, докарвайки ги до такова преживяване, което не биха могли да постигнат пак и което щяха напразно да търсят в следващите си връзки.
Хана не изпитваше ревност към Ханна; това би било смешно. През двете години откакто живееха заедно, двамата с Хел бяха свободни да извършват малки сексуални отклонения, упражнения, които поддържаха апетита им на ниво и правеха по-ценно това, което притежаваха. Веднъж тя му се скара на шега, оплаквайки се, че той има по-добрата страна от сделката, защото един добре тренирай мъж би могъл да постигне задоволителни резултати със старателен партньор-аматьор, докато и най-надарената и опитна жена би имала трудности с недодялания инструмент на някой непохватен мъж. Въпреки това понякога тя се забавляваше с някой мускулест млад мъж от Париж или Лазурния бряг — най-вече като обект на мъжка красота.
Пътуваха в падналия здрач по изпъстрения със завои път. Планините, които се издигаха от лявата им страна, бяха започнали да губят очертанията си, докато тези от дясната им страна бяха оцветени в розово и кехлибарено от хоризонталните лъчи на залязващото слънце. Когато тръгнаха от Етчбар, Ханна не спираше да бърбори за изключително приятното време, което беше прекарала този следобед с Льо Каго, обикаляйки изоставените села, където беше забелязала, че преди да си тръгнат, селяните бяха махнали стрелките на църковните часовници. Льо Каго й беше обяснил, че това се прави, защото няма да има никой в селото, за да ги сверява, а човек не може да допусне часовникът на Господ да бъде неточен. Суровият тон на примитивния баскски католицизъм можеше да се усети в надписа memento mori27 върху кулата на една от изоставените църкви: „Всички часове нараняват, последният убива“.
Сега тя се беше умълчала, завладяна от странната красота на планините, които като че ли бяха надвиснали над тях. На два пъти Хел се намръщи и я погледна, забелязвайки на устните й спокойна, нежна усмивка. Беше привлечен и изненадан от алфа насищането на аурата й, нещо необичайно и неочаквано от страна на личност, която беше отхвърлил като незаслужаваща внимание. Показваше спокойствие и вътрешен мир. Тъкмо щеше да я попита за решението й относно „септемврийците“, когато вниманието му беше привлечено от приближаването на кола, караща само на ограничителни светлини. Мина му през ума, че Даймънд или неговите лакеи от френската полиция може да са разбрали, че я отвежда на безопасно място. Той стисна здраво волана и си припомни особеностите на пътя, решавайки къде ще принуди колата да го задмине, за да я бутне в дефилето, което се простираше успоредно на пътя отляво. Беше изкарал изтощителни курсове по нахално шофиране.
Пътят нямаше прави участъци, непрекъснато се извиваше, следвайки дефилето на реката. Нямаше място за спокойно изпреварване, но това не би разколебало един френски шофьор, чийто младежки импулс да изпреварва е известен в цял свят. Колата отзад продължаваше да скъсява разстоянието, докато се озова на един метър от задната му броня. Тя примига с фарове и наду клаксона точно когато се намираха в един тесен сляп завой.
Хел се отпусна, намали и позволи на колата да ги задмине. Клаксонът и фаровете му показаха, че това не беше опит за убийство. Никой професионалист не би показал така явно намеренията си. Беше просто друг налудничав френски шофьор.
Той поклати бащински глава, докато маломощното пежо форсираше двигателя си, за да го задмине — младият му шофьор беше стиснал с побелели юмруци волана, а очите му бяха почти изскочили от напрежението да следи пътя.
От своя опит Хел беше установил, че само по-възрастните американци владееха колите си до съвършенство. Инфантилната безразсъдност на френските шофьори често го дразнеше, но не толкова, колкото типичният италиански шофьор, който използваше колата като продължение на пениса си, или английският шофьор, който пък я използваше като негов заместител.
Вече половин час, след като бяха напуснали пътя през долината, те се изкачваха в планината по един лош път, който се виеше като змия в предсмъртна агония. Пълзяха на първа скорост стръмно нагоре. Когато завиха на запад, залязващото слънце ту ги заслепяваше с блясъка си, ту се скриваше зад струпани скали и настъпваше тъмнина.
Накрая и този примитивен път свърши и продължиха да се изкачват по слаби бразди, оставени в обраслите със стърнища поляни. Залязващото слънце беше станало червено и огромно, долната му част беше като че ли приплескана от хоризонта. Снежните петна по върховете блестяха на фона на черното небе, първо в розово, после в лилаво, след това в яркочервено. На изток заблестяха първите звезди, докато на запад небето беше все още синьо около червения кръг на залязващото слънце.