Хел спря колата до едно струпване на гранитни скали и издърпа ръчната спирачка.
— Оттук ще трябва да вървим. Има около два километра и половина.
— Нагоре? — попита Ханна.
— Повечето е нагоре.
— Господи, тази ваша хижа наистина е отдалечена.
— Такава е целта. — Те слязоха и разтовариха багажа й от колата. Бяха изминали около двадесет метра, когато си спомни, че не беше извършил ритуала. Вместо да се върне назад, той вдигна един камък и го хвърли. Успешен удар, който уцели задното стъкло, по което се образуваха пукнатини, подобни на паяжина.
— За какво беше това? — попита Ханна.
— Просто един жест. Човекът срещу системата. Хайде да вървим. Стой близо до мене. Познавам добре пътя.
— Колко време ще прекарам там горе сама?
— Докато реша какво да правя с теб.
— Ще останете ли тази вечер?
— Да.
Повървяха известно време, преди тя да каже:
— Доволна съм.
Той ходеше бързо, тъй като беше започнало да се мръква. Тя беше силна и млада и можеше да го следва, вървейки мълчаливо, пленена от неуловимите промени на цветовете по планината. Отново, също както долу в долината, той прие изненадващ алфа-тон от нейната аура — един бърз сигнал със средна сила, който свързваше с медитация и покой на душата и който нямаше нищо общо с характерните сигнали, излъчвани от младите хора от Запад.
Когато прекосяваха последната алпийска ливада, преди да тръгнат по тясното дефиле, водещо към хижата, тя изведнъж спря.
— Какво има?
— Вижте. Тези цветя. Никога досега не съм виждала такива. — Тя се наведе ниско към златистите камбанки върху жилави стебла, които едва се виждаха в мрака.
Той кимна.
— Те са уникални и са характерни само за тази поляна и още една там, горе. — Той посочи на запад към Масата на тримата крале, която вече не се виждаше. — Тук сме малко над хиляда и двеста метра. Местните ги наричат Окото на есента и повечето хора никога не са ги виждали, защото цъфтят само три или четири дни.
— Прекрасни са. Вече е тъмно, а те все още са отворени.
— Никога не се затварят. Казват, че тъй като живеят толкова кратко време, не смеят да се затворят.
— Тъжно е.
Той повдигна рамене.
Седяха един срещу друг на малка маса, привършвайки вечерята си, и наблюдаваха стръмния, тесен процеп, който беше единственият достъп до хижата. При нормални условия Хел щеше да се чувства неудобно, седейки пред стъклена стена с осветени от газената лампа форми, докато навън беше съвсем тъмно. Но знаеше, че двойното стъкло беше устойчиво срещу куршуми.
Каменната хижа беше с елементарна конструкция. Голяма спалня. Когато пристигнаха, той запозна Ханна с особеностите й. Поток, който се поддържаше от топенето на снега, минаваше под хижата и човек можеше да вземе вода, без да излиза Навън. Четиристотинлитров резервоар с нафта беше издълбан направо в скалата и беше недосегаем за стрелба отвън. От него се поддържаха печката и отоплението. Имаше и бойлер. Килерът за храна беше издълбан в гранитната стена, която заемаше едната страна на хижата. Той съдържаше храна за тридесет дни. В устойчивата срещу куршуми стъклена стена имаше малък квадрат, който позволяваше стрелба към процепа, по който щеше да мине всеки, тръгнал към хижата. Стените на дефилето бяха гладки и всички камъни бяха разчистени.
— Господи, тук можете да удържите цяла войска завинаги! — възкликна тя.
— Не цяла войска и не завинаги; но е позиция, за която ще трябват доста усилия, за да се превземе. — Той взе една полуавтоматична пушка с телескопичен мерник и й я подаде. — Можеш ли да използваш това оръжие?
— Е… мисля, че мога.
— Ясно. Важното е да стреляш по всеки, който се приближава и не носи xahako. Няма значение дали ще го уцелиш или не. Звукът от изстрела ще се разнесе в планината и след половин час тук ще дойде помощ.
— Какво е…
— Xahako е кожен мех за вино като този тук. Овчарите и контрабандистите по тези места знаят, че си тук. Те са мои приятели. И всички носят такива мехове. А чужденците не носят.
— Наистина ли съм в такава голяма опасност?
— Не знам.
— Но защо искат да ме убият?
— Не съм сигурен, че искат. Но е възможно. Могат да смятат, че моето вмешателство ще се прекрати с твоята смърт и няма да има нужда да се отплащам на чичо ти. Това би било много глупаво, защото ако те убият, докато си под моя защита, ще бъда принуден да им отговоря. Но тук имаме работа с търговци и военен манталитет, а глупостта е тяхна интелектуална собственост. А сега да видим можеш ли да се справиш с всичко.