Той я накара да се упражни в паленето на печката и отоплението, във ваденето на вода от потока и в зареждане на пушката.
— Освен това, не забравяй да вземаш по едно от тези хапчета с минерали всеки ден. Водата под хижата е от разтопен сняг. Не съдържа никакви минерали.
— Господи, колко дълго ще бъда тук?
— Не съм сигурен. Една седмица. Може би две. След като тези „септемврийци“ отвлекат самолета, натискът ще отпадне.
Докато той приготвяше вечерята от консерви, извадени от килера, тя обикаляше из хижата, докосвайки предметите и мислейки си нещо свое.
А сега седяха около кръглата маса и светлината на свещите хвърляше сенки върху младото й лице, незасегнато още от бръчки. Мълчеше по време на вечерята и беше изпила повече вино, отколкото трябваше. Очите й бяха влажни и замъглени.
— Трябва да ви кажа, че няма защо да се безпокоите повече за мене. Знам какво да направя. Рано тази сутрин реших да се върна вкъщи и да се опитам да забравя гнева и… грозотата. Това не ме привлича. Освен това разбрах, че всичко това сега — не знам как да го кажа — просто не е важно. — Тя разсеяно си играеше с пламъка на свещта, прекарвайки пръста си през него достатъчно бързо, за да не се изгори. — Миналата нощ ми се случи нещо странно. Но беше прекрасно. През целия ден усещах въздействието му.
Хел си спомни за алфа тоновете, които беше приел.
— Не можах да спя. Станах и започнах да обикалям вашата къща в тъмното. След което излязох в градината. Въздухът беше студен и нямаше никакъв вятър. Докато седях при потока, можех да виждам как проблясва водата. Бях се втренчила в нея, но не мислех за нищо специално, когато изведнъж… се почувствах така, както когато бях дете. Изведнъж цялото напрежение, объркване и страхове, всичко беше изчезнало. Почувствах се лека. Като че ли бях пренесена на място, където никога не съм била, но което познавах добре. Беше слънчево и тихо и около мен имаше трева. Струваше ми се, че разбирам всичко. Почти като че ли бях… не знам. Почти като че ли бях — ох! — Тя бързо отдръпна ръката си и лапна изгорения си пръст.
Той се засмя и поклати глава. Тя също се засмя.
— Беше глупаво да го правя — каза тя.
— Вярно е. Мисля, че искаше да кажеш, че е било почти като че ли ти, слънцето и тревата сте било едно цяло.
Тя се втренчи в него, пръстът й все още бе в устата.
— Откъде знаете?
— Това се е случвало и на други. Каза, че си спомняш подобно нещо и в детството?
— Не, не точно, че си спомням. Не, изобщо не си спомням. Просто когато бях там имах чувството, че това не е нещо ново и непознато. Беше нещо което съм правила и преди — но не мога да си спомня в действителност дали съм го правила. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Мисля, че да. Може би си участвала в атавистични…
— Ще ви кажа какво! Извинете, не исках да ви прекъсвам. Но ще ви кажа на какво приличаше. Същото е, когато си пушил трева и си на върха, и си в прекрасно настроение, и всичко изглежда чудесно. Познато ли ви е?
— Не.
— Никога ли не сте използвали трева или нещо подобно?
— Не. Никога не съм имал нужда. Вътрешните ми източници са незасегнати.
— Е, беше нещо подобно.
— Ясно. Как е пръстът ти?
— О, добре е. Въпросът е, че след това преживяване миналата нощ, аз се намерих седнала във вашата градина, отпочинала и със спокоен ум. И вече не бях объркана. Знаех, че няма смисъл да се опитвам да наказвам „септемврийците“. Жестокостта не води до никъде. Неуместна е. Мисля, че вече само искам да си отида вкъщи. Да прекарам малко време сама със себе си. След това, може би… не знам. Да се огледам какво става около мен, може би. Да се оправя. — Тя си наля още една чаша вино и я изпи, след което постави ръката си върху неговата. — Сигурна съм, че ви създадох големи неприятности.
— Мисля, че американският израз е „трън в задника“.
— Искам да ви се отплатя по някакъв начин. Той й се усмихна накриво.
Тя си наля още една чаша вино и попита:
— Мислите ли, че Хана има нещо против, че сте тук?
— Защо би трябвало?
— Е, искам да кажа… мислите ли, че ще има нещо против да прекараме заедно нощта?
— Какъв смисъл влагате в тази фраза?
— Какво? Е… че ще спим заедно.
— Ще спим заедно?
— Имам предвид на едно и също място. Знаете какво искам да кажа.
Хел я погледна, без да отговори. Нейното преживяване в мистичното прехвърляне, въпреки че беше предизвикано по-скоро от напрежение и отчаяние, а не от душевен мир, я беше издигнало в очите му. Той дори изпитваше малко завист, че това отнесено създание бе успяло да достигне състоянието, което той беше загубил преди години може би завинаги. Съзнаваше, че на неговата възраст завистта не му подхождаше, но не можеше да потисне това чувство.