От ръба на една дюна можеше да види светлините на кафенетата и баровете покрай малкото пристанище на Сент Жан де Луз, където върху мазната вода сънливо се поклащаха рибарските лодки. Премести на другото си рамо тежката торба и се запъти към кафенето на Вейл, за да потвърди поръчката за вечеря, която беше изпратил телеграфически. Преди да се завърне в родните места, собственикът на кафенето беше главен готвач в Париж. Доставяше му удоволствие да демонстрира от време на време своите способности, особено когато мистър Хел му поръчваше менюто и поемаше разходите. Вечерята трябваше да се приготви и сервира в дома на мосю Де Ланде. „Малкият фин джентълмен“ живееше в една стара къща долу до брега и никога не можеше да бъде видян по улиците на Сент Жан де Луз заради физиономията си, която щеше да предизвика глупави приказки от страна на невъзпитаните деца. Мосю Де Ланде беше джудже, висок не повече от метър, въпреки че беше над шестдесетгодишен.
Почукването на Хел на задната врата накара мадмоазел Пинард да надникне предпазливо през пердето. На лицето й се появи усмивка и тя широко отвори вратата.
— Ах, мосю Хел! Добре дошли. Толкова отдавна не съм ви виждала! Заповядайте, заповядайте! Мосю Де Ланде очаква с нетърпение вашата вечеря.
— Не искам да накапя пода ви, мадмоазел Пинард. Мога ли да събуя панталоните си?
Мадмоазел Пинард се изчерви и го плесна по рамото.
— О, мосю Хел! Бива ли така да приказвате? Ах, вие, мъже! — В съгласие с тяхната установена рутина на невинен флирт тя се чувстваше едновременно смутена и доволна. Мадмоазел Пинард беше около петдесетте, висока и суха, с нервни ръце и неграциозни движения. Лицето й беше прекалено дълго за малките й очи и тънки устни, така че по-голямата част от него беше отделена за челото и брадичката. Ако лицето й показваше характер, тя щеше да бъде грозна, а така беше просто обикновена. Мадмоазел Пинард беше калъпът, по който се правеха девствениците, и нейните вдъхващи уважение добродетели изобщо не намаляваха от факта, че през последните тридесет години тя беше компаньонка, медицинска сестра и любовница на Морис де Ланде. Тя беше от тези жени, които извикваха „Ма foil“29, когато бяха най-ядосани.
Докато го придружаваше до стаята, която беше заемал винаги когато им гостуваше, тя му каза с нисък глас:
— Знаете ли, мосю Де Ланде никак не е добре. Много се радвам, че ще му правите компания тази вечер, но трябва да сте внимателен. Той е близо до Господ. Лекарят ми каза, че му остават седмици, може би месец.
— Ще бъда внимателен, скъпа. Ето че стигнахме. Искате ли да влезете, докато се преобличам?
— О, мосю!
Той повдигна рамене.
— Е, добре. Но един ден вашите бариери ще паднат, мадмоазел Пинард. И тогава… ах, тогава…
— Мосю! А мосю Де Ланде е ваш добър приятел. Мъже!
— Ние сме жертви на желанията си, мадмоазел. Безпомощни жертви. Кажете ми, готова ли е вечерята?
— Главният готвач и помощниците му прекараха цял ден в кухнята. Всичко е готово.
— Тогава ще ви видя на вечеря и заедно ще задоволим апетитите си.
— О, мосю!
Вечеряха в най-голямата стая на къщата, чиито стени бяха покрити с полици, затрупани с купища книги, явно доказателство за страстта на Де Ланде към науката. Тъй като смяташе възмутителна идеята да чете и яде едновременно — да разводнява едната страст с другата — той беше превърнал библиотеката в трапезария, като дългата маса изпълняваше и двете функции. Те седяха в единия край на тази трапеза — Морис де Ланде начело, Хел от дясната му страна, а мадмоазел Пинард — от лявата. Както повечето от мебелите и масата и столовете бяха скъсени, но въпреки това изглеждаха големи за Де Ланде и малки за редките му гости. Както веднъж беше казал на Хел, такава беше същността на компромиса — едно условие, което не задоволяваше никого, но оставяше всеки с успокояващото чувство, че и другият е в същото положение.
Вечерята беше почти приключила и те си почиваха между отделните ястия, говорейки. Имаше черен хайвер от Нева поднесен с блини, Сент Жермен Роял (Де Ланде отбеляза, че джодженът е с една идея повече), Сюприм де сол о шато Икуем, пъдпъдък, приготвен на пепел (Де Ланде спомена, че орехът би бил по-подходящ за огъня, но можеше да възприеме вкуса, който е придала пепелта от дъб), ребра от младо агне (Де Ланде съжали, че не е достатъчно студено), ориз по гръцки (малко по-голямото количество червен пипер Де Ланде отдаде на родното място на главния готвач), гъби (повечето лимонов сок Де Ланде приписа на личността на готвача), грудки от флорентински артишок (голямото несъответствие между груер и пармезана в соса Де Ланде отдаде на перверзността на главния готвач) и салата Даничеф (която Де Ланде намери за идеална, за свое леко разочарование).