— Тогава това и ще бъде. Ще го направим по обичайния начин? Аз ще взема с мене фотокопия. Ще организираме система за задействане „бутон натиснат“, като първите получатели ще бъдат списания в Германия.
— Досега винаги е успявала. Наистина ли си сигурен, че не искаш бронзовата девствена ципа на Статуята на свободата?
— Не мога да измисля за какво да я използвам.
— Е, добре. Какво да се прави. Е-е… ще можеш ли да прекараш с нас нощта?
— Не знам. Ще взема утре следобед самолета от Биариц и ще трябва да се крия. Местните са обявили награда за мене.
— Жалко. Би трябвало да те защитават като последния оцелял от твоя вид. Знаеш ли, напоследък си мислех за тебе, Николай Александрович. Със сигурност не много често, но интензивно. Не много често, защото като удари последният гонг на живота, не ти остава много време да съзерцаваш по-второстепенните образи от собствената си комедия. А едно от трудните неща, които трябва да приеме един егоцентрик, е фактът, че той е второстепенен герой във всяка друга биография освен в собствената си. Изиграл съм известна роля в твоя живот; ти в моя. Познаваме се от повече от двадесет години, но като изключим работата — човек винаги трябва да изключва работата — сигурно не сме прекарали повече от дванадесет часа в лични разговори, в опознаване на мислите и чувствата един на друг. Познавал съм те за половин ден. В действителност, това не е чак толкова лошо. Повечето добри приятели и омъжени двойки (това рядко е едно и също) едва ли могат да се похвалят с дванадесет часа безкористен интерес след цял живот споделяне на пространство, дразнене, териториално отстояване и караници. И така… аз съм те познавал половин ден, приятелю мой, и съм те обикнал. Гордея се с това постижение, защото теб трудно човек може да те обикне. Да ти се възхищава? Да, разбира се. Да те уважава? Ако страхът е част от уважението, тогава — разбира се. Но обич? Е, това е нещо съвсем различно. Защото в обичта има желание за прошка, а на теб човек трудно може да ти прости. Полусветец-аскет, полувандал-мародер, трудно ставаш достъпен за прошка. В едно отношение си над опрощаването, в друго си под него. И винаги си злопаметен. Човек има чувството, че ти никога не би простил на някой, че ти е простил. Това може би не изглежда много смислено, но звучи добре произнесено, а една песен освен думи трябва да има и мелодия. И след дванадесетте часа, през които съм те опознал, мога да те сведа до една дефиниция — като те нарека средновековен антигерой. Хел се усмихна.
— Средновековен антигерой. Какво, по дяволите означава това?
— Кой има думата сега — ти или аз? Нека отдадем малко мълчаливо уважение на умиращия. Това е твоята японска част — по-точно японската култура, която си усвоил. Само в Япония класическото и средновековното можаха да съществуват едновременно. На Запад философията, изкуството, политиката и общественият идеал се идентифицират с периоди преди или след средновековието, но с едно изключение — тези величествени мостове към Бога, катедралите. Само в Япония по време на феодализма имаше философия. Ние на Запад се чувстваме добре с образа на воина-свещеник или на воина-учен, дори и на воина-индустриалец. Но воин-философ? Не, тази идея дразни чувството ни за уместност. Ние говорим за „смърт и насилие“, като че ли това са два израза за едно и също нещо. В действителност, смъртта е нещо съвсем противоположно на насилието, което винаги е свързано с борбата за живот. Нашата философия е насочена към живота; вашата към смъртта. Ние търсим разбиране; вие търсите достойнство. Ние се учим как да сграбчваме; вие се учите как да пускате. Дори етикетът „философ“ е заблуждаващ, тъй като нашите философи винаги са били вдъхновявани от необходимостта да споделят своето прозрение; докато вашите са доволни, (може би егоистично) да постигнат своя собствен мир. Току-що завърнали се от битката, вие навличате меки роби и се разхождате из вашите градини и с възхищение и съжаление наблюдавате падащите листенца на вишневите цветове; вие гледате на нежността и на смелостта като израз на мъжественост. На нас това ни изглежда най-малкото непостоянно, а дори бих казал лицемерно. Между другото, какво става с твоята градина?
— Става.
— Което означава?
— Всяка година става все по-проста.
— Ето! Виждаш ли? Тази проклета наклонност на японците към парадокси, която се превръща в силогизъм! Погледни себе си! Воин-градинар! Ти наистина си средновековен японец, както ти казах. А също така си и антигерой — не в смисъла, в който критици и учени, тръпнещи за букви след името си, използват (или злоупотребяват с) този термин. Това, което те наричат антигерои, обикновено не са истински герои или привлекателни злодеи. Истинският антигерои е вариант на героя — не клоун с главна роля, нито зрител, на когото е позволено да развихри фантазията си. Също като класическия герой и антигероят води масите към избавление. Имаше един период в комедията на човешкото развитие, когато избавлението водеше единствено към ред и организация и най-големите западни герои организираха и водеха последователите си срещу най-големия враг — хаоса. Сега започваме да научаваме, че крайният враг не е хаосът, а организираността; не отклонението, а еднаквостта; не примитивизмът, а прогресът. И новият герой — антигероят — е този, който смее да атакува организираността, да унищожава системите. Сега разбираме, че избавлението на нациите се намира в тази нихилистична посока, но все още не знаем колко е далече. — Де Ланде спря, за да поеме въздух, след което изглеждаше готов да продължи. Но погледът му случайно се срещна с този на Хел и той се разсмя. — Е, добре. Достатъчно. И без това не говорех на тебе.