— Задоволително. Занимавам се доста с пещернячество, така че страхът не може да помрачи разума ми. И за щастие ще се разправям с англичани.
— Това със сигурност е предимство. Момчетата от МИ-5 и МИ-6 са известни с това, че са толкова хитри, че провалите им остават незабелязани. И въпреки това… Има нещо гнило в тази работа, Николай Александрович. Има нещо в тона ти, което ме безпокои. Не е колебание, но някакъв опасен фатализъм. Да не би да си решил, че ще се провалиш?
Хел остана мълчалив известно време.
— Ти си много проницателен, Морис.
— C’est mon metier.31
— Знам. Има нещо лошо, нещо нередно във всичко това. Ясно ми е, че по този начин предизвиквам съдбата. Мисля, че тази работа ще ме постави на място. Не задачата, с която трябва да се справя. Предполагам, че сравнително лесно ще освободя тези „септемврийци“ от теглото на живота. Усложненията и опасността са нещо, с което съм се справял и преди. Но след това всичко става лепкаво. Ще направят усилие да ме накажат. Аз мога да приема наказанието или да не го приема. Ако не го приема, ще трябва отново да се върна на бойното поле. Усещам някаква — той повдигна рамене, — някаква емоционална умора. Не точно фаталистично оттегляне, а опасно безразличие. Възможно е, ако се натрупат много унижения, да не виждам повече смисъл да живея.
Де Ланде кимна. Беше усетил нещо такова.
— Разбирам. Позволи ми да ти предложа нещо, стари приятелю. Ти ми каза, че правителството ми оказва честта все още да жадува за моята смърт. Те ще дадат много да разберат кой съм и къде съм. Ако се окажеш притиснат, имаш моето позволение да използваш тази информация.
— Морис!
— Не, не! Не страдам от пристъп на донкихотовска смелост. Твърде съм стар, за да прихвана такава детска болест. Това ще бъде нашата последна шега с тях. Виждаш ли, ти ще им дадеш една празна торба. Когато те дойдат тук, аз вече ще съм се оттеглил.
— Благодаря ти, но не мога да направя това. Не заради тебе, а заради мене. — Хел стана. — Е, мисля, че трябва малко да поспя. Следващите двадесет и четири часа ще бъдат трудни. Повечето ще бъде умствена работа, без освежителната струя на физическата опасност. Ще си тръгна преди разсъмване.
— Много добре. Аз ще поседя още няколко часа и ще си припомням удоволствията на дяволския живот.
— Добре. Au revoir32, стари приятелю.
— He au revoir, Николай.
— Толкова ли е близо? Де Ланде кимна.
Хел се наведе и целуна приятеля си по двете бузи.
— Adieu33, Морис.
Хел беше спрян до вратата от думите:
— О, Николай, би ли направил нещо за мене?
— Всичко.
— Естел беше чудесна с мене през тези последни години. Знаеше ли, че името й е Естел?
— Не, не знаех.
— Е, добре, искам да направя нещо специално за нея — нещо като прощален подарък. Ще минеш ли през нейната стая? Втората от началото на стълбите. Кажи й след това, че това е било подарък от мене.
Хел кимна.
— За мен ще бъде удоволствие, Морис.
Де Ланде се беше загледал в загасващия огън.
— За нея също, да се надяваме — промълви той.
Хел пресметна времето си за пристигане на летището в Биариц така, че да намали до минимум престоя си на открито. Никога не беше харесвал Биариц, който беше баскски само по географско разположение; германците, британците и други умници го бяха превърнали в нещо като Брайтън на Бискай.
Не беше прекарал повече от пет минути на терминала, когато шестото му чувство улови директното, усилено наблюдение, което беше очаквал, знаейки, че ще го търсят на всички възможни места за пътуване. Той се облегна на касата на бара, където пиеше jus d’ananas34, и леко започна да оглежда публиката. Веднага забеляза един млад офицер от френските специални служби, облечен в цивилни дрехи и със слънчеви очила. Отдръпвайки се от бара, той се запъти директно към мъжа, усещайки как с приближаването му напрежението и объркването на младежа нарастваха.
— Извинете ме, сър — каза Хел на френски с подсилен немски акцент. — Току що пристигнах и не мога да разбера как да направя връзка с Лурд. Бихте ли могъл да ми помогнете?
Младият полицай разгледа несигурно лицето на Хел. Този човек отговаряше на основното описание, с изключение на очите, които бяха тъмнокафяви. (Хел носеше кафяви контактни лещи без диоптри.) Но в описанието нямаше нищо за това, че е германец.
Освен това се предполагаше, че ще напуска страната, а няма да пристига. С няколко кратки думи полицейският агент насочи Хел към гишето за информация.
Докато се отдалечаваше, Хел усещаше погледа на агента върху себе си, но концентрацията му беше примесена с объркване. Той, разбира се, щеше да докладва, че го е забелязал, но без абсолютна сигурност. А в същото време в централното управление щяха да се получават доклади за появяването на Хел в дузина други градове по същото време. Льо Каго се беше погрижил за това.