— Е, какво ще кажеш за това, стари приятелю? — чу се приглушеният глас на Льо Каго по телефона. — Не е точно развръзката, която бих избрал за този знаменит образ, който бях създал за себе си.
В един отчаян момент Хел обмисли варианта да се опита с катерене по стените на пещерата да стигне над Льо Каго и да спусне въжето долу.
Невъзможно. Щеше да му отнеме часове работа с дрелката и допълнителните болтове, за да го премести; много преди това Льо Каго щеше да бъде мъртъв, задушен от коланите, които го опасваха, а вече дори изтикваха въздуха от гърдите му.
Дали Льо Каго нямаше да може да се измъкне от коланите и по въжето да стигне до началото на тирбушона? Оттам имаше някаква вероятност да успее със свободно катерене да стигне до повърхността.
Той предложи това на Бено по телефона.
Гласът на Льо Каго беше дрезгав и отслабнал.
— Не мога… ребрата ми… натежало е от… вода…
— Бено!
— Какво, в името на Бога?
Хел се беше сетил за една последна възможност. Телефонният кабел. Той не беше свързан здраво и вероятността да издържи човешко тегло беше малка; но имаше някаква слаба вероятност да се е оплел някъде горе, може би заедно с въжето за спускане.
— Бено? Можеш ли да стигнеш до телефонния кабел? Можеш ли да срежеш и да се освободиш от коланите?
Льо Каго нямаше достатъчно въздух, за да отговори, но от вибрациите на телефонния кабел Хел разбра, че той се опитва да изпълни инструкциите. Мина една минута. Втора. Замъглената от водните капчици лампа танцуваше бясно близо до покрива на пещерата. Льо Каго се беше вкопчил в телефонния кабел, използвайки последните си сили, за да среже каишите, преди да изпадне в безсъзнание.
Той сграбчи мокрия телефонен кабел с цялата си сила и сряза последния каиш. Теглото му дръпна кабела, освобождавайки го.
— Господи! — извика той.
Светлината на лампата му се спусна бързо надолу към Хел. За части от секундата телефонният кабел се събра в краката на Хел. С плясък тялото на Льо Каго се удари във върха на конуса от чакъл, подскочи и се преобърна с трополене, съпроводено от скали и отломки, след което се приземи надолу с главата на десет метра от Хел.
— Бено!
Хел изтича към него. Не беше мъртъв. Гръдният му кош беше смазан; надигаше се в конвулсивни движения, при които от устните му избликваше кървава пяна. Каската беше поела началния удар, но беше паднала по време на търкалянето надолу по чакъла. Кървеше от носа и ушите. С висяща назад глава, Льо Каго се давеше в собствената си кръв.
Възможно най-внимателно Хел повдигна тялото му и го постави по-удобно. Вредата, която можеше да му нанесе с преместването, не беше от значение; човекът умираше. В действителност, Хел съжаляваше за мощната баскска конструкция, която не беше позволила на приятеля му да умре веднага.
Дишането на Льо Каго беше бързо и пресечено. Очите му бавно се разширяваха. Той се закашля и движението му причини пронизваща болка.
Хел милваше брадясалата му буза, лепкава от кръвта.
— Как… — Льо Каго се задави на думата.
— Почивай, Бено. Не говори.
— Как… изглеждам?
— Изглеждаш добре.
— Не са ми наранили лицето?
— Красив като бог.
— Добре. — Льо Каго стисна зъби от болка. Долните се бяха счупили при падането. — Свещеникът…
— Отпусни се, приятелю. Не се бори. Нека те вземе.
— Свещеникът! — Кървавата пяна в ъглите на устата му беше започнала да става лепкава.
— Знам. — Даймънд беше цитирал Льо Каго, който беше описал пещерата като бездънна дупка. Единственият човек, който можеше да го е чул, беше фанатикът, отец Ксавиер. И най-вероятно той беше издал мястото, където беше скрита Ханна. Изповедалнята беше неговият източник на информация, неговият Дебелак.
През едни безкрайни три минути гъргорещото хриптене на Льо Каго беше единственият звук. Кръвта, която изтичаше на тласъци от ушите му започна да се сгъстява.
— Нико?
— Почивай. Спи.
— Как изглеждам?
— Прекрасно, Бено.
Изведнъж тялото на Льо Каго се изпъна и от гърлото му излезе стенание.
— Господи!
— Болка? — попита Хел глупаво, без да знае какво да каже.
Кризата отмина и тялото на Льо Каго като че ли се сви. Той преглътна кръв и попита:
— Какво каза?
— Болка? — повтори Хел.
— Не… благодаря… имам всичко необходимо.
— Глупак — каза нежно Хел.
— Като последна реплика не е зле.
— Да, не е зле.
— Хващам се на бас, че няма да намериш толкова добра, когато си отиваш.
Хел стисна здраво очи, изтласквайки сълзите си, докато милваше бузата на приятеля си.
Дишането на Льо Каго спря. Краката му затрепераха в спазми. Дишането му се възобнови, едно бързо хриптене в началото на гърлото му. Начупеното му тяло се сви в последен спазъм и той извика: