Налягането на водата запуши ушите му и той усещаше как дишането му отеква в главата.
Всмукването се усили, когато наближи дъното на Винарската изба. Усети как течението усука тялото му. Оттук нататък нямаше да плува; течението щеше да го носи, щеше да го засмуче. Всичките му усилия трябваше да са насочени да намалява скоростта и да контролира посоката. Течението го теглеше с невидима сила; нямаше мехурчета въздух или частици; никакво доказателство за тоновете сила, която го беше сграбчила.
Разбра каква беше мощността на течението чак когато се опита да сграбчи една тераса, за да спре и да събере силите си преди да влезе в канала. Терасата беше измъкната от ръцете му, той беше преобърнат по гръб и повлечен надолу към канала. Опита се да се преобърне, въртейки се и ритайки, тъй като трябваше да влезе с краката напред, ако изобщо искаше да има някакъв шанс. Ако блъснеше главата си в някоя преграда, там щеше и да остане.
Съвсем неочаквано всмукването като че ли намаля, когато навлезе в канала, и той бавно се насочи към дъното с краката напред срещу триъгълния отвор. Пое дълбоко въздух и се опита да си придаде смелост, припомняйки си как течението беше дръпнало веднага пакетите с боя и те бяха изчезнали с невероятна скорост.
Почти мързеливо тялото му заплува към дъното на дупката. Това беше последната му ясна мисъл.
Течението го сграбчи и го изстреля в канала. Ходилото му удари нещо; кракът му се сви; коляното му се притисна в гърдите; той се въртеше; фенерчето беше изчезнало; усети един удар в гърба, друг в бедрото.
Изведнъж се озова заклещен зад един камък, водата с рев минаваше покрай него, опитвайки се да го откъсне. Маската му се извъртя и стъклото се пръсна. От страх той задържа дъха си няколко секунди и усети как сърцето му бие в слепоочията. Водата минаваше покрай лицето и пълнеше ноздрите му. Проклетият резервоар! Беше се заклещил там, защото пространството беше прекалено тясно за него и за тялото му. Сграбчи ножа и съсредоточи цялата сила на тялото си в дясната ръка, докато водата се опитваше да измъкне ножа. Трябваше да отреже ремъците на резервоара! Натискът на течението върху цилиндъра ги притискаше към раменете му. Нямаше как да пъхне ножа под тях. Трябваше да пререже каишите върху гърдите си.
Бяла болка.
Главата му пулсираше от кръвта. Гърлото му конвулсивно се свиваше за въздух. Режи по-силно! Режи, по дяволите!
Резервоарът отплува, смазвайки крака му, преди да мине под него. Той отново можеше да се движи и да се завърти. Ножът също беше изчезнал. Със страшен трясък нещо удари главата му отзад. Диафрагмата му натежа. Ударите на сърцето му отекваха в главата, докато той се преобръщаше и въртеше в хаоса от пяна и мехурчета.
Мехурчета… Пяна! Можеше да вижда! Плувай нагоре! Плувай!
ЧАСТ ШЕСТА
Тсуро не Сугомори — „Обграждане на жеравите в гнездото им“, една елегантна маневра, при която камъните на врага са пленени
ЕТЧБАР
Хел паркира колата на безлюдния площад на Етчбар и тежко се измъкна от нея, забравяйки да затвори вратата и да й нанесе ритуалния удар. Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна, след което тръгна по виещия се път нагоре към замъка.
Зад полузатворените жалузи жените го наблюдаваха и нареждаха на децата си да не излизат да играят на площада, докато мистър Хел не си отиде. Осем дена бяха минали, откакто мистър Хел беше отишъл заедно с Льо Каго горе в планината и онези ужасни мъже бяха слезли в селото и бяха извършили страшни неща със замъка. Никой не беше виждал мистър Хел оттогава; имаше дори слухове, че е мъртъв. Сега се беше върнал в унищожената си къща, но никой не смееше да го поздрави. В това древно високопланинско село надделяваше примитивният инстинкт; всеки знаеше, че не е умно да се свързваш с нещастния, за да не прихванеш от нещастието. Все пак не се ли бяха случили всички тези ужасни неща по Божия воля? Не беше ли наказан чужденецът за това, че живееше с ориенталка, най-вероятно без намерения за женитба. И кой можеше да каже за какви още други неща го наказваше Господ? О, да, човек можеше да почувства съжаление — самата църква го изискваше, но не беше умно да си в съгласие с този, когото Бог наказва. Човек трябва да бъде състрадателен, но няма защо да се излага на риск.
Докато вървеше по дългата алея Хел не можеше да види какво са сторили с дома му; високите борове закриваха гледката. Но от края на терасата размерите на пораженията станаха видни. Централната част и източното крило бяха изчезнали, стените бяха взривени и камъни се търкаляха във всички посоки; в радиус от петдесет метра лежаха блокове от гранит и мрамор, полузасипани в изровената поляна; една ниска назъбена стена обрамчваше зеещите изби, потънали в сянка и залети от подпочвена вода. По-голямата част от западното крило беше оцеляла, стаите зееха отворени там, където съединителните стени бяха откъснати. Беше опожарено. Стъклата на всички прозорци и врати бяха счупени, над тях се виждаха широки следи от сажди, където бяха минали пламъците. Нежният вятър, който раздвижваше парцалите от пердетата, носеше мирис на изгорял дъб.