— Знам.
— Да, но те вече тичаха обратно към своите машини. Отново ме събориха! Когато стигнах до замъка… Ох, мосю! Всичко беше отишло! Навсякъде дим и пламъци! Навсякъде! Навсякъде! Видях госпожата на един от прозорците в горящата част. Всичко около нея беше в пламъци. Аз изтичах вътре. Горящи предмети падаха около мене. Когато стигнах до нея, тя просто стоеше там. Не можеше да намери път за навън. Прозорците се бяха пръснали върху нея и стъклата… О, мосю, стъклата! — Пиер се бореше със сълзите си. Той рязко свали баретата и покри лицето си с нея. Една диагонална линия минаваше през челото му, разделяйки бялата кожа от обветреното му лице. Нито веднъж през тези четиридесет години, прекарани навън, той не беше свалял баретата си. Изтри лицето си с нея, шумно подсмъркна и я постави отново. — Аз взех госпожата и я изведох навън. Пътят беше преграден от горящи неща. Трябваше да ги отмествам с ръцете си. Но излязох! И я изведох! Но стъклата!… — Пиер спря и преглътна сълзите, протекли по носа му.
Хел стана и прегърна стария човек.
— Ти си бил смел, Пиер.
— Но нали аз съм господарят, когато вас ви няма тук! А аз не можах да ги спра!
— Ти си направил всичко, което един човек е могъл да стори.
— Опитах се да се боря с тях!
— Знам.
— А мадам? Ще оживее ли?
— Ще оживее.
— А очите й?
Хел отмести поглед и пое бавно въздух, след, което дълго го издиша. Прочиствайки гърлото си, той каза:
— Имаме работа да вършим, Пиер.
— Но, мосю. Каква работа? Замъкът го няма!
— Ще почистим и ще поправим каквото е останало. Имам нужда от помощта ти да наема хора и ти ще ръководиш работата им.
Пиер поклати глава. Беше се провалил със защитата на замъка. Не трябваше да му се доверяват.
— Искам да намериш мъже. Да почистят камъните. Да запушат западното крило срещу вятъра. Да се поправи каквото може, за да преживеем зимата. А следващата пролет ще започнем отново да строим.
— Но, мосю, това ще отнеме цяла вечност!
— Не съм казал, че някога ще свършим, Пиер. Пиер се замисли над това.
— Добре — каза той. — Добре. О, имате поща, мосю. Едно писмо и пакет. Тук трябва да са някъде. — Той се разрови из хаоса — столове без дъна, празни кутии и всякакви отпадъци, неподлежащи на описание, с които беше обзавел дома си. — А, ето ги. Точно където ги бях сложил на съхранение.
Пакетът и писмото бяха от Морис де Ланде. Докато Пиер се подсилваше с друга глътка от шишето, Хел прочете бележката на Морис:
„Мой скъпи приятелю,
Изхвърлих първия си епистоларен опит, защото започваше с такава мелодраматична фраза, че щеше само да ме разсмее, а теб, страхувам се, щеше да те накара да се чувстваш неудобно. Но въпреки това не мога да намеря друг начин, по който да го кажа. Та ето я тази прословута фраза:
Когато четеш това, Николай, аз вече ще съм мъртъв.
(Тук има пауза за смеха на моя дух и за твоето съчувствие и неудобство.)
Има много причини, които мога да цитирам за силните си чувства към теб, но мисля, че тези три ще стигнат. Първо: също като мене, и ти винаги си създавал на правителствата и фирмите ситуации, с които да се съобразяват и страхуват. Второ: ти си вторият човек след Естел, с когото съм разговарял през живота си. И трето: ти не само никбга не си правил въпрос от физическите ми особености, а и никога не си ги пренебрегвал, не си наранявал чувствата ми и винаги си се държал като мъж с мъж.
Изпращам ти един подарък (който сигурно вече си отворил, ти, лакомо прасе). Това е нещо, което някой ден може да ти е от полза. Спомняш ли си, че ти казах, че имам нещо за Съединените щати? Нещо толкова драматично, че да накара Статуята на свободата да легне по гръб и да ти предложи който отвор искаш да използваш? Е, ето го.
Изпращам ти само фотокопие; унищожил съм оригиналите. Но врагът няма да знае, че съм ги унищожил и че съм мъртъв. (Забележи колко особено е да пишеш за това в сегашно време!)
Те няма как да разберат, че оригиналите не са при мене, готови за изпълнението «бутон натиснат»; така че с малко сценично умение ще можеш да ги манипулираш, както пожелаеш.
Както знаеш, природната ми интелигентност винаги ме е спасявала от глупостта да вярвам в задгробния живот. Но че след смъртта си ще изиграя такава роля — тази мисъл ми доставя удоволствие.
Моля те, посещавай от време на време Естел и я накарай да се чувства желана. И предай моята любов на твоята прекрасна ориенталка.
С най-приятелски пожелания
П.П. Дали споменах миналата нощ, че гъбите нямаха достатъчно лимонов сок? Сигурно съм го направил.“