— Така ли? — Хел ставаше нетърпелив от закъснението и не изпитваше никакво желание да прекарва времето си в приказки с този арабин. Стана и се приближи към пианото, върху което бяха наредени редици семейни снимки.
В този момент вратата на вътрешното помещение се отвори и Председателят влезе.
Мистър Ейбъл стана бързо на крака.
— Мисис Пъркинс, мога ли да ви представя Николай Хел?
Тя взе ръката на Хел и я притисна топло между късите си дебели пръсти.
— За Бога, мистър Хел, изобщо не можете да си представите с какво нетърпение очаквах да се запозная с вас. — Мисис Пъркинс беше топчеста жена в средата на петдесетте. Чисти майчински очи, врат — целият на гънки, сива коса, сресана на кок, с кичурчета, които се бяха измъкнали от стегнатата прическа, пълнички ръце със скрити в трапчинки лакти, облечена в копринена дреха с червен индийски десен. — Виждам, че разглеждате семейството ми. Моята гордост и радост, винаги така ги наричам. Това тук е моят внук. Безчестно малко създание. А това е мистър Пъркинс. Един чудесен човек. Много добър готвач и направо магьосник с цветята. — Тя се усмихна на своите фотографии и поклати глава със собственическа обич. — Е, може би трябва да се заемем с нашата работа. Искате ли чай, мистър Хел? — Тя се намести в единия от люлеещите се столове с въздишка. — Не знам какво бих правила без моя чай.
— Прегледахте ли информацията, която ви изпратих, мисис Пъркинс? — Той повдигна ръка, за да покаже на мистър Ейбъл, че се отказва от чая.
Председателят се наведе напред и постави дланта си върху ръката на Хел.
— Защо просто не ме наричате Ма? Всички го правят.
— Прегледахте ли информацията, мисис Пъркинс? Топлата усмивка изчезна от лицето й и гласът й стана почти метален.
— Да, прегледах я.
— Спомняте си, че поставих едно предварително условие за нашия разговор — мистър Даймънд да не узнае, че не съм мъртъв.
— Приех това предварително условие. — Тя бързо погледна към мистър Ейбъл. — Съдържанието на разговорите с мистър Хел са очи в очи. Ще трябва и вие да спазвате същото изискване.
— Разбира се, Ма.
— И? — попита Хел.
— Няма да претендирам, че не сте ни хванали на тясно, мистър Хел. По най-различни причини не би ни се искало да разстройваме нещата, когато нашият Конгрес изпразва енергийната сметка на бедния американец. Ако правилно съм разбрала, не ни съветвате да предприемаме контраакции срещу вас, защото тогава информацията да бъде публикувана в европейската преса. В момента тя се намира в ръцете на тази личност, която Дебелака идентифицира като Гномът. Правилно ли съм разбрала?
— Да.
— Така, значи е въпрос на цена, мистър Хел. Каква е вашата цена?
— Няколко неща. Първо, взели сте от мене известно количество земя в Уайоминг. Искам я обратно.
Председателят махна с дундестата си ръка, за да покаже, че това е нещо съвсем просто.
— И ще искам вашите подразделения там да спрат разработването на мини в радиус триста мили от моята земя.
Челюстта на мисис Пъркинс се раздвижи гневно, а очите й студено фиксираха Хел. След това тя премигна два пъти и каза:
— Добре.
— Второ, взели сте пари от моята сметка в Швейцария.
— Разбира се. Разбира се. Това всичко ли е?
— Не. Наясно съм, че можете да поправите тези неща, стига да искате. Така че ще оставя този компрометиращ материал на линия за неопределено време. Ако по някакъв начин ме ощетите, бутонът ще бъде отпуснат.
— Ясно. Дебелака ме информира, че тази личност, Гномът, е доста болен.
— И аз съм чувал този слух.
— Разбирате, че ако той умре, вашата защита изчезва.
— Не съвсем, мисис Пъркинс. Той не само трябва да умре, но вашите хора трябва да са сигурни, че е умрял. А аз случайно знам, че не сте успели да го откриете, нито пък имате идея как изглежда. Предполагам, че ще засилите търсенето на Гнома, но съм готов да се обзаложа, че той така се е скрил, че няма да можете да го намерите.
— Ще видим. Нямате повече изисквания към нас?
— Имам. Вашите хора унищожиха дома ми. Вероятно няма да бъде възможно да го поправя, тъй като няма повече такива майстори, които могат да го построят. Но имам намерение да опитам.
— Колко?
— Четири милиона.
— Никоя къща не струва четири милиона.
— Тогава стават пет.
— Мое мило момче, започнах професионалната си кариера с една четвърт от това, а ти си мислиш…
— Шест милиона.
Мисис Пъркинс рязко затвори уста. Настъпи тишина и мистър Ейбъл бързо извърна поглед от двамата, които се гледаха над масата за чай, единият със студен, втренчен поглед, другият с полузатворени клепачи над развеселените очи.