Даймънд се беше опитал да попита водача още колко щяха да вървят пипнешком през тази супа, колко още оставаше до скривалището на Гнома. Но единственият отговор беше хилене и кимане. Когато испанският баск, който ги беше посрещнал в селото, ги свърза с водача, Даймънд го попита говори ли английски. Дребният възрастен човек се ухили и каза: „Много малко“. Когато малко по-късно го попита колко още им остава, получи същия отговор. Това беше достатъчно странен отговор, който накара Даймънд да го попита за името му. „Много малко“.
О, чудесно, просто прекрасно!
Даймънд разбираше защо Председателят го беше изпратил лично да се справи с проблема. Да му поверят такава лесно запалима информация, беше израз на специално доверие, което беше добре дошло след известната студенина, която настъпи в отношенията им след смъртта на онези „септемврийци“. Но вече от два дни бяха в планината, завързани с въже като деца, играещи на сляпа баба. Бяха прекарали една студена и неприятна нощ върху каменистата земя, вечеряйки сух хляб, мазна наденица, от която устата пламваше, и прясно вино от някакъв мех, с който Даймънд така и не успя да се справи. Колко ли още им оставаше, докато стигнат до скривалището на Гнома? Ако само този глупав селянин спреше с това монотонно пеене…
В този момент той го направи. Даймънд почти се блъсна в ухиления водач, който беше спрял в средата на едно осеяно със скали плато.
Когато Стар и Хаман се присъединиха към тях, водачът им обясни с мимики, че трябва да останат тук, докато той отиде по някаква работа.
— Колко време няма да ви има? — попита Даймънд, произнасяйки бавно всяка дума, като че ли това можеше да помогне.
— Много малко — отговори водачът и изчезна в гъстата мъгла. Един момент по късно чуха гласа му едновременно от всички посоки:
— Настанете се удобно, приятели.
— Тази лайняна глава все пак говорела американски — каза Стар. — Какво, по дяволите, става?
Даймънд разтърси глава, тишината наоколо го потискаше.
Минаха минути и чувството за изоставеност и опасност беше толкова силно, че накара дори и оплакващият се арабин да замълчи. Стар извади пистолета си и освободи спусъка.
Идвайки като че ли отблизо и далече гласът на Николай Хел прозвуча с характерната си мекота:
— Измисли ли го вече, Даймънд?
Те се напрегнаха, взирайки се през процеждащата се светлина. Нищо.
— Господи Исусе Христе! — прошепна Стар. Хаман започна да стене.
На не повече от десет метра от тях беше застанал Хел, невидим в бялата мъгла. Беше навел настрани главата си, съсредоточавайки се да различи трите съвсем различни вълни, които се излъчваха от тях. И в трите имаше паника, но от различно качество. Арабинът се разпадаше. Стар беше на ръба да започне да стреля слепешката в заслепяващата пара. Даймънд се опитваше да се съвземе.
— Разпръснете се! — прошепна Стар. Той все пак беше професионалист.
Хел усети, че Стар се премести наляво от него, а арабинът запълзя на четири крака, опипвайки пред себе си за отвори на дупки, които не можеше да види. Даймънд стоеше, приковал вниманието си.
Хел освободи двойния спусък на всеки от пистолетите, които беше получил преди години от датския фабрикант. Аурата на Стар се приближаваше отляво. Хел стисна дръжката толкова здраво, колкото можеше, прицели се в средата на аурата на тексасеца и натисна спусъка.
Трясъкът от двойните дула, стрелящи едновременно, беше оглушителен. За момент Хел видя Стар да полита назад, разперил широко ръце, лицето и гърдите му бяха размазани. След това мъглата се сключи отново.
Хел остави пистолета да падне. От отскока усещаше ръката си като изкълчена.
Арабинът започна да скимти. Всяка негова частичка го караше да бяга, но в коя посока? Той клекна и замръзна, а отпред на панталона му се появи тъмно петно. Опитвайки се да пълзи възможно най-близо до земята, той напредваше, напрягайки се да види нещо в мъглата. Формата на една морена се появи пред него. Той прегърна скалата за успокоение, ридаейки тихо.
Гласът на Хел беше много близък и мек:
— Бягай, козарю.
Арабинът ахна и отскочи настрани. Последният му вик продължи дълго, докато падаше в отвора на една от дълбоките пещери. Приземи се с плясък на дъното й.
Докато ехото от падащите камъни заглъхваше, Хел се облегна на морената и пое дълбоко въздух. Вторият пистолет се поклащаше в ръката му. Той насочи концентрацията си към Даймънд, който стоеше все още без да мърда в мъглата пред него и малко наляво.