След неочаквания писък на арабина, тишината звънеше в ушите на Даймънд. Той дишаше плитко през устата си, за да не издава шум, очите му обхождаха пелената от мъгла, кожата му беше станала болезнено чувствителна.
Мина цяла вечност от десет секунди и той чу приглушения затворнически глас на Хел:
— Е? Не искаше ли и ти същото? Каубоят лице в лице с врага?
Даймънд въртеше главата си, опитвайки се отчаяно да разбере посоката, от която идваше гласът. Нищо не се получаваше! Всички посоки изглеждаха верни!
— Нека да ти помогна, Даймънд. Сега се намираш приблизително на осем метра от мене.
В коя посока? В коя посока?
— Не е зле да стреляш, Даймънд. Може да си късметлия.
Не трябва да говори! Той ще стреля по посока на гласа му!
Даймънд хвана с двете си ръце тежкия магнум и стреля в мъглата. Отново наляво, след това надясно, след това още по-наляво.
— Ти, кучи сине! — извика той, все още стреляйки. — Ти, кучи сине!
Пистолетът му изщрака напразно.
— Кучи син. — Даймънд свали пистолета с усилие. Цялата горна част на тялото му трепереше от отчаяние.
Хел докосна ухото си с върха на пръстите. Беше лепкаво и щипеше. Едно парче от близката скала го беше одраскало. Той вдигна втория пистолет и го насочи към мястото в мъглата, откъдето идваха бързите импулси на паникьосаната аура.
След което спря и свали пистолета.
Неочакваната бяла мъгла беше превърнала отмъщението му в механично клане на препънати животни. В това нямаше задоволство, нито пък умение и смелост. Знаейки, че ще са трима добре въоръжени, Хел беше донесъл със себе си само двата пистолета, ограничавайки се с два изстрела. Беше се надявал да има някаква борба.
Но това? И този емоционално разтреперан търговец в мъглата? Беше прекалено презрян, за да заслужава отмъщение.
Хел започна да се отдръпва безшумно от скалата, оставяйки Даймънд да трепери, сам и изплашен в мъглата, очаквайки внезапна смърт.
След това спря. Спомни си, че Даймънд беше слуга на компанията-майка и корпоративен лакей. Замисли се за нефтените кладенци, които замърсяваха морето, за мините в девствените земи, за газопроводите през тундрата, за атомните електроцентрали, построени независимо от протестите. Спомни си старинната поговорка. Кой трябва да свърши трудните неща? Този, който може. С дълбока въздишка и с отвращение той се обърна и вдигна ръка.
Маниакалният писък на Даймънд се преплете с рева на пистолета и неговото ехо. През разпръсналата се за момент мъгла Хел видя разпереното тяло да се завърта във въздуха.
ЗАМЪКЪТ ЕТЧБАР
Позата на Хана беше възможно най-покорна; единствените й оръжия в играта бяха вагиналните контракции, в които беше много опитна. Хел имаше предимството на разсейването, издръжливостта му беше подпомогната и от задачата да внимава много точно с движенията, тъй като позата беше толкова сложна, че с най-малкото движение можеха да се наранят. Независимо от предимството, той беше първият, който промълви „Ах, ти дявол!“ през стиснатите си зъби.
Веднага след като се убеди, че се беше пречупил, тя се присъедини към кулминацията, а радостта й бе изразена гласно и ентусиазирано.
След известно време той се усмихна и каза:
— Изглежда, че пак загубих.
— Така изглежда. — Тя се засмя дяволито.
Хана седеше на прага на стаята с татамитата, лицето й беше обърнато към унищожената градина, а кимоното й — събрано около хълбоците. Беше гола от кръста нагоре, за да си получи наградата от играта. Хел беше коленичил зад нея и прекарваше пръсти по гърба й, по врата и в корените на косата й.
С разфокусиран поглед и с отпуснати мускули на лицето, той позволи на съзнанието си да се отдаде на меланхолична радост и спокойствие. Миналата нощ беше стигнал до окончателно решение и се чувстваше възнаграден за това.
Беше прекарал часове, коленичил в оръжейната стая, преразглеждайки отново и отново разположението на камъните върху дъската. Беше неизбежно. Рано или късно компанията-майка щеше да разкъса бронята му от паяжина. Или щяха да открият, че Де Ланде е мъртъв, или фактите, засягащи смъртта на Кенеди, щяха да излязат наяве. И тогава отново щяха да бъдат по следите му.
Той можеше да се бори, да отсече много от ръцете на безликата корпоративна хидра, но накрая щяха да стигнат до него. И най-вероятно щяха да го премахнат с нещо безлично — като бомба, или пък да го удушат. И къде беше достойнството в това? Къде беше шибуми?
Накрая жеравите бяха обкръжени в гнездото им. Щеше да живее в обич и спокойствие с Хана, докато стигнеха до него. След което щеше да се оттегли от играта. Доброволно. От собствената си ръка.