Тя стигна до едно разклонение на пътя и спря. Надясно пътят продължаваше стръмно към селото Етчбар, разположено на хълм, а зад купчината камъни и къщи с груби мазилки между боровете надничаше една фасада, заобиколена с висока каменна ограда, принадлежаща очевидно на Шато Етчбар.
Тя дълбоко въздъхна и продължи да пристъпва тежко, умората й граничеше с нервна криза. Ако само успееше да стигне до замъка… само да намереше Николай Хел…
Две селянки прекъснаха размяната на клюки над ниската каменна стена и се загледаха в чужденката с открито любопитство и недоверие. Къде ли отиваше, така безсрамно показвайки краката си? Към замъка ли? Е, тогава всичко беше ясно. Най-различни странни хора отиваха в замъка, откакто този чужденец го купи. Не че мистър Хел беше лош човек. Знаеха дори от мъжете си, че членовете на баскоскто движение за свобода му се възхищават. Но все пак… той си оставаше новодошъл. Нямаше защо да се отрича това. Беше живял в замъка само четиринадесет години, докато всеки друг от селото (деветдесет и трима души) можеше да намери името си на десетки надгробни плочи в двора на църквата, понякога току що гравирано върху пиринейски гранит, друг път едва виждащо се върху древен камък, загладен от пет века дъжд и вятър. Я виж! Тази безсрамница дори не си е сложила сутиен! Иска мъжете да я гледат, това е! Ако не е внимателна, ще има незаконно дете! Кой тогава ще се омъжи за нея? Ще свърши като домашна помощничка в дома на сестра си. И мъжът на сестра й ще я преследва, когато е пиян! И един ден, когато сестра й е бременна, тя ще му се отдаде! Най-вероятно в хамбара. Винаги така става. И сестра й ще разбере и ще я изгони от къщата! Къде ще отиде тогава? Ще стане проститутка в Байон, ето какво ще стане!
Трета жена се присъедини към тях. Кое е това момиче, което така си показва краката? Ние не знаем нищо за нея — освен че е проститутка от Байон. И дори не е баска! Мислиш ли, че може да е протестантка? О, не, не бих предположила такова нещо. Проста една бедна курва, която е спала с мъжа на сестра си. Винаги така става, когато ходиш със свободни гърди.
Вярно, вярно.
Минавайки, Ханна вдигна поглед и видя трите жени.
— Добър ден, госпожи — каза тя.
— Добър ден, госпожице — отвърнаха в хор те, усмихвайки се по баскски открито.
— Разхождате ли се? — попита едната.
— Да, госпожо.
— Това е хубаво. Щастливка сте щом като имате свободно време.
Едно смушкване с лакът. Беше направо смело и умно да каже това.
— Замъка ли търсите, госпожице?
— Да.
— Продължавайте така, както сте тръгнали, и ще намерите това, което търсите.
Смушкване. Още едно. Беше опасно, но прекрасно да кажеш нещо толкова близо до истината.
Ханна стоеше пред тежката желязна врата. Наоколо не се виждаше никой и изглеждаше, че няма начин да се позвъни или почука. Замъкът беше разположен на стотина метра навътре, до него водеше една дълга алея с дървета. Тя се колебаеше дали да не опита една от по-малките врати надолу по пътя, когато чу мелодичен глас зад себе си.
— Госпожице?
Тя се обърна към вратата, където възрастен градинар в синя работна престилка надничаше от другата страна.
— Търся мистър Хел — обясни тя.
— Да — каза градинарят с това преглътнато „oui“, което можеше да значи всичко друго, но не и „да“. Той й каза да изчака и изчезна между виещата се редица дървета. Една минута по-късно тя чу пантите на една от страничните врати да скърцат, и той я повика с ръка и дълбок поклон, който почти го извади от равновесие. Когато мина покрай него, разбра, че той е полупиян. В действителност Пиер никога не беше пиян, но и никога не беше и трезвен. Редовното поемане на дванадесет чаши червено вино на ден го предпазваха от едното и от другото състояние.
Пиер й показа пътя, но не я придружи до къщата. Той продължи да подрязва храстите, които образуваха лабиринт. Той никога не работеше бързо, но и никога не бягаше от работа. Денят му беше точно разпределен, като на всеки половин час се освежаваше с чаша червено.
Ханна можеше да чуе отслабващия звук от потракването на ножицата, колкото повече напредваше по алеята между дърветата. Във върховете на дърветата шепнеше тих вятър, а под плътната сянка беше хладно. Тя потрепера. Беше замаяна от дългата разходка в горещината. През целия ден не беше слагала нищо в стомаха си само кафе. Чувствата й бяха замръзнали от страх, след това се бяха размразили от отчаяние. Започваше да губи връзка с реалността.