Почти веднага, когато достигна до това разбиране на положението на играта и на единствения достоен път, Хел усети как годините натрупвано отвращение и омраза изчезнаха. Отделено веднъж завинаги от бъдещето, миналото се превърна в парад от незначителни ежедневни събития, вече неорганични, неносещи болка.
Изпита желание да направи равносметка на живота си, да прегледа нещата, които беше носил през цялото време със себе си. Късно през нощта, докато топлият южен вятър стенеше, той коленичи пред лакираната маса, върху която имаше две неща: купите за Го, които Кишикава-сан му беше дал, и пожълтялото официално съболезнователно писмо, чиито краища се бяха разръфали от сгъване и разгъване. Беше го отнесъл от гара Шимбаши, защото това беше единственото останало от достойния стар мъж, който беше починал през нощта.
През всичките години, докато се беше носил по течението на Запада, той беше имал три неща като душевно пристанище; купите за Го, които символизираха обичта му към втория му баща, измачканото писмо, което символизираше японския дух, и своята градина — не градината, която бяха унищожили, а идеята за градина в съзнанието му. С тези три неща той се чувстваше богат и много щастлив.
Новоосвободеното му съзнание преминаваше от идея към спомен и много скоро — съвсем естествено — той се намери на триъгълната поляна, онази с жълтата слънчева светлина и тревата.
У дома… след толкова години на странстване.
— Нико?
— Хм-м?
Тя допря гърба си до голите му гърди. Той я притисна и целуна косата й.
— Нико, сигурен ли си, че не ме остави да спечеля?
— Защо да го правя?.
— Защото си един много особен човек. И доста хубав.
— Не съм те оставял да спечелиш. И за да ти го докажа, следващия път ще измислим максимално наказание.
Тя нежно се засмя.
— Сетих се за една игрословица — една игрословица на английски.
— О-о?
— Трябваше да кажа: „ти гониш“.
— О, това е ужасно. — Той я прегърна изотзад и обхвана гърдите й.
— Единственото хубаво в цялата работа е твоята градина, Нико. Щастлива съм, че са я пощадили. След годините на любов и работа, които беше вложил в нея, щяха да наранят сърцето ми, ако я бяха унищожили.
— Знам.
Нямаше смисъл да й казва, че градината вече не съществува.
Идваше време за чая, който беше приготвил за двамата.