Когато стигна в подножието на двойната редица от мраморни стълби, тя се спря поколебана накъде да тръгне.
— Мога ли да ви помогна? — попита над нея един женски глас.
Ханна заслони очи и погледна към обляна в слънце тераса.
— Здравейте, аз съм Ханна Щерн.
— Е добре, влезте, Ханна Щерн.
Слънчевата светлина зад жената пречеше на Ханна да види чертите й, но от дрехите и държанието й можеше да се предположи, че е азиатка, въпреки че мекият и обработен глас не приличаше на чуруликането, характерно за азиатските жени.
— Имаме едно от тези съвпадения, за които се предполага, че носят щастие. Моето име е Хана — почти същото като вашето. На японски Хана означава цвете. Какво означава вашето Ханна? Може би като повечето западни имена не означава нищо. Колко мило, че дойдохте точно навреме за чая.
Те се ръкуваха по френски маниер и Ханна остана поразена от спокойната красота на тази жена, чиито очи като че ли я наблюдаваха със смесица от любезност и хумор, и чието държание правеше Ханна да се чувства странно спокойна и защитена. Докато вървяха по широката, покрита с плоски камъни тераса към къщата с класическа фасада от четири стъклени врати-прозорци, представляващи главния вход, жената избра най-красивия стрък от цветята, които беше отрязала и го подаде на Ханна с жест — колкото естествен, толкова и приятен.
— Ще трябва да го сложа във вода — каза тя. — След това ще пием чай. Вие приятелка ли сте на Николай?
— В действителност, не. Чичо ми му беше приятел.
— И вие сте решили да го видите, минавайки оттук? Колко мило от ваша страна.
Тя отвори стъклените врати към слънчевата приемна стая, в средата на която бяха поставени съдове за чай върху ниска маса пред мраморна камина с медна решетка Една врата в другия край на стаята се захлопна леко като влязоха. През следващите дни, които прекара в Шато Етчбар, всичко което Ханна успя да види и чуе от прислугата, бяха врати, които се затваряха, когато тя влизаше, или тихи стъпки в края на коридора, или кафени цветя, поставени на нощното шкафче. Храната беше приготвена по такъв начин, че стопанката на къщата можеше да я сервира сама. Това й даваше възможност да покаже любезността и загрижеността си.
— Оставете раницата си тук, в ъгъла, Ханна — каза жената. — И бихте ли били така добра да налеете, докато подредя цветята?
Със слънчевата светлина, влизаща през френските прозорци, стените в бледосиньо на златни листа, мебелите — смесица от Луй XV и ориенталски стил, с парата, извиваща се в слънчевите лъчи над чайника, с огледалата, отразяващи светлината, удвояващи и утрояващи всичко — тази стая като че ли не беше от същия свят, в който млади мъже бяха застрелвани по летищата. Докато наливаше чая от сребърния чайник, Ханна беше наистина замаяна. Прекалено много се беше случило през последните часове. Струваше й се, че ще припадне.
Без някаква причина тя си припомни едно подобно чувство на объркване, когато беше дете в училище… беше лято и тя беше отегчена, около нея се разнасяше бръмченето на класната стая. Беше се вторачила, докато предметите около нея ставаха ту малки, ту големи. И тя се питаше: „Аз тук ли съм? Това аз ли съм? Наистина ли аз си мисля тези неща? Аз? Аз?“
Сега, когато наблюдаваше грациозните, икономични движения на слабата азиатка, която отстъпваше назад, за да огледа критично наредбата на цветята, след което нанасяше леки корекции, Ханна отчаяно се мъчеше да намери опора срещу прилива от объркване и умора, който се опитваше да я отнесе.
Това е странно, мислеше си тя. От всичко, което се беше случило през този ден: ужасните неща на летището, пътуването до Пау, което беше като сън, намеците на шофьорите, които я бяха вземали на стоп, този глупак — собственикът на кафенето в Тардет, дългото ходене по пътя до Етчбар… от всичко това най-дълбока следа беше оставил пътят през алеята с кедрови дървета… потреперването под дебелата сянка, докато вятърът шумолеше в листата. Беше друг свят. И беше странен.
Беше ли истина, че тя седеше тук, наливайки чай, вероятно изглеждаща като клоун с тесните шорти и спортните обувки?
Нима само преди няколко часа тя беше минала покрай възрастния мъж, седнал на пода на Външни линии в Рим. „Съжалявам“, беше промълвила тя глупаво.
— Съжалявам — каза сега тя високо. Красивата жена беше казала нещо, което не беше успяла да чуе.
Жената й се усмихна, докато сядаше до нея.
— Точно казвах, че е жалко, че Николай отсъства. Той е в планината от няколко дни, обикаляйки тези негови пещери. Опасно хоби. Но го очаквам тази вечер или утре сутрин. Това ще ви даде възможност да се изкъпете и може би малко да поспите. Така е добре, нали?