Мисълта за гореща баня и студени чаршафи беше толкова привлекателна, че на Ханна й прималя.
Жената се усмихна и придърпа стола си по-близо до мраморната маса.
— Как пиете чая си?
Очите й бяха спокойни и откровени. По форма бяха азиатски, но цветът им беше като лешник, със златни петънца. Ханна не можеше да отгатне националността й. Със сигурност движенията й бяха източни, нежни и контролирани; но цветът на кожата й беше като мляко с какао, а тялото, облечено в китайска дреха с висока яка, имаше отчетлива африканска стойка. Устата и носът й обаче бяха европейски. Гласът й беше културен, нисък и обработен, също както и смехът й, когато каза:
— Да, знам. Малко съм смущаваща.
— Извинете ме? — каза Ханна смутена, че така явно беше издала мислите си.
— Аз съм това, което обикновено любезно наричат „космополит“, или с други думи — „мелез“. Майка ми беше японка, а изглежда, че баща ми е бил американски войник — мулат. Никога не съм имала щастието да го познавам. Искате ли мляко?
— Какво?
— В чая — усмихна се Хана. — Предпочитате ли да говорим на английски? — попита тя на този език.
— Да, в действителност предпочитам — призна Ханна също на английски, но с американско произношение.
— Предположих това по вашия акцент. Добре тогава. Ще говорим на английски. Николай рядко говори английски в къщата и се опасявам, че малко съм го позабравила. — Тя имаше едва доловим акцент; не грешно поставяне на ударението, а твърде ясно изговаряне. Може би и френският й имаше следи от акцент, но Ханна не можеше да прецени.
В този момент се сети нещо друго.
— Сервирани са два комплекта за чай. Очаквахте ли ме, мисис Хел?
— Наричайте ме Хана. Да, очаквах ви. Мъжът от кафенето в Тардет се обади, за да иска разрешение да ви посочи пътя. Отново ми се обадиха, когато минахте през Абенс-де-Хаут, и пак, когато стигнахте до Личан. — Хана леко се засмя. — Николай е добре защитен тук. Виждате ли, той не обича изненадите.
— О, сега се сещам. Имам бележка за вас. — Ханна извади от джоба си бележката, която й беше дал собственикът на кафенето.
Хана я отвори, погледна я и се засмя с ниския си глас.
— Това е сметка. И много добре написана. Ах, тези французи. Един франк за телефонното обаждане. Един франк за вашето кафе. И допълнително още франк и половина за бакшиша, който сте щели да му оставите. Господи, направили сме добра сделка! Ще имаме удоволствието от вашата компания само за три франка и половина. — Тя се засмя и остави настрани сметката. След което посегна и постави топлата си длан върху ръката на Ханна. — Младо момиче? Не мисля, че съзнавате, но плачете.
— Какво? — каза Ханна и постави ръка на бузата си. Беше мокра от сълзи. Господи, от колко ли време плачеше? — Съжалявам. Просто… Тази сутрин приятелите ми бяха… Трябва да видя мистър Хел!
— Знам, мила. Знам. Изпийте сега чая си. В него има нещо, което ще ви помогне да починете. След това ще ви заведа до вашата стая, където можете да се изкъпете и поспите. Така ще бъдете свежа и хубава, когато се срещнете с Николай. Оставете раницата си тук. Някое от момичетата ще се погрижи за нея.
— Трябва да ви обясня… Но Хана вдигна ръка.
— Ще обясните нещата на Николай, когато се върне. И той ще ми каже това, което сметне за необходимо.
Ханна все още подсмърчаше и се чувстваше като дете, докато следваше Хана по широкото мраморно стълбище. Но усещаше как в нея започва да цари прекрасно спокойствие. Каквото и да е имало в чая, то беше успяло да отдалечи спомените.
— Вие сте много мила с мене, мисис Хел — каза искрено тя.
Хана меко се засмя.
— Наричай ме Хана. Все пак аз не съм съпруга на Николай. Аз съм негова любовница.
ШАНХАЙ: 193
Както винаги през този сезон, от морето към града полъхва хладен вечерен бриз, преминава над топлата земя на Китай и издува дантелените пердета на стъклената врата на верандата на голямата къща на авеню Жофре във френската концесия.
Генерал Кишикава Такаши оттегля един камък от своята лакирана дъска за Го и го държи леко между върховете на средния пръст и показалеца. Няколко минути преминават в тишина, но неговите мисли не са насочени към играта, която е на своя 176 ход и вече наближава неизбежния си край. Очите на генерала се спират върху противника му, който от своя страна е погълнат напълно от комбинацията от бели и черни камъни върху бледожълтата дъска. Кишикава-сан беше решил, че момчето трябва да замине за Япония и тази вечер трябваше да му каже. Не точно сега. Това щеше да развали удоволствието от играта; и нямаше да е хубаво, защото за първи път младият човек печелеше.