Третият мъж, някак смутен от бързите движения около себе си, беше арабин, облечен в тъмни, скъпи западни дрехи, които обаче му стояха зле. И това не беше по вина на шивача. Просто тялото му не се чувстваше комфортно в дрехи, които изискваха стойка и дисциплина.
Даймънд се отпусна в едно кресло до пътеката в срещуположната страна на залата, където седеше Стар; първият помощник седна точно зад него, а палестинецът, който очакваше, че някой ще му каже къде да седне, най-накрая се мушна на една седалка отзад.
Обръщайки главата си така, че микрофонът да улови края на неговата бърза диктовка, Даймънд довърши мисълта си:
— Запознайте ме със следните въпроси в следващите три часа. Първо — инцидентът с нефтените съоръжения в Северно море: поражения върху околната среда. Второ — този професор, който разследва вредата от тръбопровода в Аляска — да приключи със случаен инцидент.
И двете задачи бяха във финалните си фази и мистър Даймънд очакваше с нетърпение да поиграе малко тенис в края на седмицата. Естествено, ако тези глупаци от ЦРУ не бяха оплескали акцията на летището в Рим. Това беше едно просто ликвидиране, което не трябваше да предизвика никакви затруднения, но през шестте месеца, откакто компанията-майка го беше назначила да управлява действията на ЦРУ в Средния Изток, той беше разбрал, че нямаше акция, колкото и проста да изглежда, която да изключва възможностите ЦРУ да сгреши.
Даймънд разбираше защо компанията-майка беше избрала да работи под прикритието на ЦРУ и на Националната служба за сигурност (НСС), но това не правеше задачата му по-лека. Нито пък беше особено развеселен от шеговитата забележка на Шефа, че използването на агенти на ЦРУ от компанията-майка е нейният принос към повика за наемане на работа на умствено недоразвити личности.
До този момент Даймънд не беше прочел рапорта на Стар за акцията, затова, без да се обръща посегна да го вземе. Първият помощник очакваше това и го беше приготвил.
След като хвърли поглед на първата страница, Даймънд каза тихо:
— Загасете пурата, Стар. — След това направи лек жест с ръка и светлината започна да намалява.
Когато в залата стана тъмно и лъчът на прожектора проби през синкавия дим, Т. Дарил Стар бутна слънчевите очила в косата си. На екрана се появи планът на голямо, оживено летище.
— Това тук са Външните линии в Рим — проточи Стар. — Тринадесет и тридесет и четири средно европейско време. Полет 414 от Тел Авив току-що е завършил. Ще мине известно време, преди да започне акцията. Тези италиански митничари не са от най-бързите.
— Стар? — каза Даймънд отегчено.
— Сър?
— Защо не сте загасили тази пура?
— Честно да ви кажа, сър, не чух да ме молите за това.
— Не съм ви молил.
Смутен, че му нареждаха в присъствието на чужденец, Стар свали краката си от облегалката на предната седалка и загаси почти недопушената пура в килима. За да покаже, че не се е засегнал, той продължи с обясненията, като че ли нищо не се беше случило.
— Предполагам, че нашият арабски приятел ще бъде впечатлен от начина, по който сме се справили.
Едър план: входът за емигранти и митницата. Опашка от пътници, всеки от които очаква приключването на формалностите с различна степен на нетърпение. Когато се сблъскат с некомпетентността и незаинтересоваността на служителите, единствените пътници, които се усмихват приятелски, са тези, които очакват неприятности с паспортите или с багажа си. Един възрастен мъж със снежнобяла козя брадичка, облегнат на гишето, обяснява за трети път нещо на митничаря. Зад него в редицата са двама млади мъже, около двадесетгодишни, силно почернели от слънцето, облечени в шорти цвят каки и разкопчани ризи. Докато те се преместват напред, побутвайки с крак раниците си, камерата се приближава и ги обхваща отблизо.
— Това са нашите цели — обясни Стар ненужно.
— Точно така — каза арабинът с крехък фалцет. — Разпознах един от тях. Известен е в тяхната организация като Аврим.
С комично преувеличен галантен поклон единият от младите мъже предлага на хубаво червенокосо момиче да мине пред тях на гишето. То усмихнато благодари, но кимва с глава за отказ. Италианският служител взема с отегчен жест паспорта на първия млад мъж и го отворя. Очите му непрекъснато се насочват към гърдите на младото момиче, очевидно свободни под дънковата блуза. Той премества поглед от снимката към лицето на младия мъж и обратно, намръщвайки се.
Стар обясни:
— Снимката в паспорта е правена преди да си пусне тази глупава брада.
Служителят повдига рамене и подпечатва паспорта. Вторият млад мъж е обслужен със същата комбинация от недоверие и некомпетентност. Неговият паспорт е подпечатан два пъти, защото италианският служител е толкова зает от гледката през ризата на червенокосото момиче, че забравя първия път да използва тампона с мастило. Младите мъже вземат раниците си и ги увисват на раменете си. Мърморейки извинения, те се промъкват през група развълнувани италианци, едно голямо семейство, което се блъска, изправено на пръсти да поздрави пристигащ роднина.