В нейното общество нямаше място за друга жена; графинята намираше жените глупави и по нейно мнение излишни, след като сама успяваше да задържи вниманието на десетина мъже едновременно, поддържайки атмосферата на соарето духовита, оживена и съвсем малко непристойна.
За отплата нежеланите дами от интернационалната колония заявиха, че нищо на този свят не може да ги изкуши да бъдат видени на публично място заедно с графинята, и ревностно желаеха съпрузите и годениците им да споделят това тяхно чувство за благоприличие. С помръдване на рамене и присвиване на устни тези дами, останали в периферията, дадоха да се разбере, че подозират някаква връзка между два социални парадокса: първият беше, че графинята успяваше да поддържа едно пищно домакинство, въпреки че бе пристигнала без пукната стотинка; и вторият — че непрекъснато беше заобиколена от най-желаните мъже на това общество, въпреки че й липсваха всичките строги добродетели, за които знаеха от майките си, че бяха по-важни и желани от една гола красота и чар. Тези жени биха се почувствали щастливи, ако видеха графинята в групата на руските жени, които се промъкваха в Китай през Манджурия, продаваха жалките си стоки и бижута, с които бяха успели да избягат, и накрая биваха принудени да предлагат себе си. Но фактът, че Александра Ивановна беше една от обичайните аномалии в царския двор, руска благородника без капка славянска кръв в нейното твърде показвано (и най-вероятно достъпно) тяло, ги опровергаваше. Александра Ивановна (собственото име на баща й беше Йохан) беше от рода Хабсбург, роднина с малка германска кралска фамилия, която беше емигрирала в Англия без да носи със себе си нищо друго, освен протестантската си религия. И въпреки това добродетелните дами от колонията твърдяха, че дори и такъв произход не е доказателство за висока нравственост в днешните развратни времена, нито пък, както явно смяташе графинята, равностоен заместител.
По време на третия сезон от своето царуване, Александра Ивановна като че ли спря вниманието си на един млад празноглав прусак, който притежаваше една повърхностна интелигентност, освободена от чувствителността, присъща на неговата раса. Граф Хелмут фон Кайтел от Хел стана нейният явен придружител — неин галеник и играчка. Десет години по-млад от нея, графът притежаваше физическа красота и атлетична мъжественост. Той беше отличен ездач и известен фехтовач. Тя го възприемаше като декоративна добавка към себе си и единственото публично изявление, което си позволи да направи за тяхната връзка, беше, да говори за него като „подходящ за разплод“.
Беше й станало навик да прекарва тежките влажни летни дни в една вила в планината. Една есен тя се завърна в Шанхай по-късно от обикновено и тогава в домакинството се появи едно бебе-момче. В знак на приличие младият фон Кайтел от Хел направи предложение за женитба. Тя леко се засмя и му каза, че въпреки предишното й намерение да създаде едно дете, няма ни най-малко желание да има две деца в къщата. Той се поклони със сурова раздразнителност, която служеше на прусаците вместо достойнство, и започна да подготвя завръщането си в Германия.
Без изобщо да се опитва да скрие момчето или обстоятелствата на неговото раждане, тя го направи украса за нейния салон. Когато някои официални изисквания наложиха да го кръстят, тя го нарече Николай Хел, вземайки последното име от една малка река, граничеща с имението на Кайтел. Виждането на собствената й роля за създаването на момчето бе изразено с факта, че пълното му име беше Николай Александрович Хел.
Английски бавачки следваха една след друга, така че английският, френският, руският и немският станаха негови езици още от люлката, без предпочитание към някой от тях, дължащо се на убеждението на Александра Ивановна, че определени езици са най-добри за изказване на определени мисли. Човек говори за любов и други баналности на френски; обсъжда трагедии и нещастия на руски; върши работа на немски; и се обръща към слугите на английски.
Тъй като единствените му приятели бяха децата на прислугата, китайският също стана люлчин език за Николай. Той придоби навика да мисли на този език, защото най-големият ужас, който изпитваше като дете, беше, че майка му може да чете мислите му — а тя изобщо не знаеше китайски.
Александра Ивановна смяташе училищата за подходящи само за деца на търговци, така че образованието на Николай беше поверено на една редица преподаватели — всичките красиви и млади, и всичките предани на майката. Тя не остана много очарована, когато се разбра, че Николай има интерес и заложби за чиста математика. Но след като преподавателят му я увери, че чистата математика е учение без практическо и търговско приложение, тя реши, че е подходяща за неговото възпитание. По-голямата част от практичната страна на светското възпитание на Николай — и най-голямото му удоволствие — дойде от навика да се измъква от къщата и да скита с уличните хлапаци по тесните улици и потайните дворове на кипящия зловонен и шумен град. Облечен в свободна синя дреха, с ниско остригана коса под кръглата шапка, той бродеше сам или със случайни приятели и се прибираше вкъщи за поучаване или наказание, като и двете приемаше с огромно спокойствие и разгневен поглед в яснозелените си очи.