По улиците Николай научи „мелодията“ на този град, който западните хора бяха приспособили за себе си. Той видя как високомерни английски младоци се возеха в рикши, карани от момчета с мъртвешки вид разяждани от туберкулоза, потящи се от усилие и недохранване, носещи маски, за да не осквернят европейските господари. Той видя компрадорите, дебели и мазни мъже, които печелеха от експлоатирането на собствените им хора от европейците, и които бяха възприели западните обичаи. След като получеха печалбата и се натъпчеха с екзотична храна, тяхното най-голямо удоволствие беше да деф-лорират дванадесет-тринадесет годишни момичета. Начинът, по който дефлорираха момичета, беше… неестествен. Единственото отмъщение, което можеше да си позволи момичето, ако беше добра артистка, беше да се преструва, че й е за първи път и да позволи да я дефлорират многократно, което й носеше повече пари. Николай научи, че всички просяци, които заплашваха минувачите да ги допрат с разложените си крайници, или забиваха карфици в бебетата, за да ги накарат да плачат жално, или обираха и плашеха туристите — всички те, от старите хора, които ви благославят или ви ругаят, до полугладните деца, които предлагат да изпълнят противоестествени действия едно с друго за ваше забавление, бяха под контрола на Негово Отвратително Височество, Краля на просяците, който ръководеше някаква странна комбинация от братство и гангстерска защита. Всяко нещо, загубено в града, всеки един, който се криеше в града, всяка услуга, извършвана в града, можеше да се намери срещу едно скромно възнаграждение за Негово Величество.
Николай видя как полицаите съвсем открито вземаха пари от сводници на малолетни проститутки. Той се научи да разпознава знаците на „Зелените“ и „Червените“, които представляваха най-големите в света тайни общества и чиито гангстерски похвати на протекции или покушения се разпростираха над просяци и политици. Самият Чан Кай Ши беше „Зелен“, заклет да служи на бандата. „Зелените“ бяха тези, които убиха и осакатиха студентите от университета, опитали се да организират китайския пролетариат. Николай можеше да различи „Зелен“ от „Червен“ по начина, по който държеше цигарата си, по начина, по който плюеше.
През деня Николай учеше математика, класическа литература и философия. Вечерта той учеше от улицата — търговия, политика, нагледен империализъм и хуманност.
А през нощта седеше до майка си, докато тя забавляваше най-умните мъже, които управляваха Шанхай и го изстискваха чрез клубовете и търговските си къщи на Бунд. Това, което повечето от тези мъже приемаха за срамежливост у Николай, а по-умните — за равнодушие, беше в действителност една омраза към търговците и към техния начин на мислене.
Времето минаваше; добре управляваните инвестиции на Александра Ивановна нарастваха, докато светският им живот намаляваше. Тя стана малко по-закръглена, по-отпусната, по-сочна, но нейната живост и красота като че ли узряха, тъй като беше наследила тази характерна фамилна черта, която беше позволила на майка й и на лелите й да изглеждат на по тридесет години, когато вече бяха прехвърлили петдесетте. Предишните любовници бяха станали приятели и животът на авеню Жофре улягаше.
Александра Ивановна беше започнала да получава леки припадъци, на които обръщаше само толкова внимание, колкото да ги използва в подходящо време като любовен арсенал. Когато един лекар от нейния кръг, който от години имаше желание да я прегледа, установи, че замайванията се дължат на слабо сърце, тя взе мерки за това, което наричаше „лекарски глупости“, като намали приемите си на един седмично, но не промени начина си на живот в друго отношение.
„… А те казват, млади господине, че имам слабо сърце. Това са просто незначителни романтични припадъци и вие трябва да ми обещаете да не се възползвате от тях прекалено често. Освен това, трябва да ми обещаете, че ще намерите един добър шивач. Този костюм, мое момче!“