През всичките тези ужасни месеци пъргавите жители на Шанхай продължаваха да изпълняват ежедневните си задължения по най-добрия начин, по който можеха, независимо от оръдейния обстрел на японците и бомбардирането от китайски самолети, произведени в Америка. В началото лекарствата, след това храната, после подслонът и накрая водата започнаха да привършват, но животът в гъмжащия от хора изплашен град продължаваше; и бандите момчета с които Николай скиташе из улиците, намериха нови, макар и сурови игри сред руините на срутените постройки, в отчаяното катерене при внезапни нападения или в гейзерите от разрушените водоизточници.
Само веднъж Николай изпита допир със смъртта. Беше заедно с други хлапаци в района на големите супермаркети „Синсиър“ и „Уинг Он“, когато една „грешка“ доведе китайските бомбардировачи над натъпкания с народ Нанкинг Роад. Беше обедно време, когато в най-голямата тълпа, директно попадение улучи „Синсиър“, а едната страна на „Уинг Он“ беше направо отнесена. Покривите се продъниха над лицата на ужасените хора. Возещите се в натъпкания асансьор извикаха в един глас, когато въжетата се скъсаха и той падна в шахтата. Възрастна жена, която се обърна към един експлодирал прозорец, беше останала без плът отпред, докато отзад изглеждаше незасегната. Момчето, което стоеше до Николай, изохка и седна тежко по средата на улицата. Беше мъртво; едно парче камък беше минало през гърдите му. Когато гърмът от бомбите и от срутващите се сгради затихна, се разнесе един силен писък от хиляди гласове. Една зашеметена купувачка, скимтейки, търсеше нещо сред парчетата стъкло, които до скоро бяха витрина. Беше изискана млада жена, облечена по западна „шанхайска“ мода, с дълга до глезените рокля от зелена коприна, разцепена до коленете, и малка твърда яка около изваяния й порцеланов врат. Нейната изключителна бледност може би се дължеше на оризовата пудра, така модерна сред дъщерите на богатите китайски търговци, но не беше така. Тя търсеше статуетката от слонова кост, която беше разглеждала в момента на бомбардировката, и ръката, с която я беше държала.
Николай избяга.
Четвърт час по-късно той стоеше върху купчина чакъл в един тих район, където седмици бомбардиране бяха обезлюдили постройките, които всеки момент щяха да се срутят. Сухи ридания разтърсиха тялото му, но той не заплака; нито една сълза не се плъзна по мръсотията, напластена по лицето му. В главата му непрекъснато се повтаряше една и съща мисъл: „Бомбардировачи Норт-роп. Американски бомбардировачи“.
Когато накрая китайските войници бяха изгонени и барикадите им съборени, хиляди хора побягнаха от кошмарния град и разрушените от бомбите сгради.
По жестока ирония на съдбата, Бунд, улицата, която представляваше паметник на чуждестранния империализъм, беше останала почти незасегната. Празните прозорци гледаха към напуснатия град, който тайпаните бяха създали, изсмукали и накрая изоставили.
Николай беше сред малката група от облечени в синьо китайски деца, които бяха подредени по улиците, за да наблюдават първия парад на окупационните войски. Фотографи от военни вестници бяха раздали лепнещи сладкиши и малки химомару — знаменца с изгряващо слънце, които децата трябваше да размахват, докато подвижните камери записваха техния смутен ентусиазъм. Един млад офицер ръководеше събитието, като увеличаваше бъркотията със своите лаещи инструкции на развален китайски. Без да знае какво да прави с този хлапак с руса коса и зелени очи, той нареди на Николай да застане отзад.
Николай никога не беше виждал такива войници, груби и действени, но не и подходящи за парад. Те не маршируваха със синхронизацията на роботи като германците и англичаните; те минаваха в чисти, но разкривени редици, марширувайки рязко зад сериозните млади офицери с мустаци и комично дълги мечове. Независимо от факта, че много жилища бяха оцелели, един ден Александра Ивановна беше изненадана и обезпокоена от служебна кола с развиващи се флагчета на калниците, която спря на пътя пред къщата. Един младши офицер на звучен металически френски й съобщи, че генерал Кищикава Такаши, губернаторът на Шанхай, ще отседне при нея. Но нейният жив инстинкт за самосъхранение й подсказа, че може би ще има известна изгода, ако създаде приятелски връзки с генерала, особено след като жизнено необходими неща се намираха толкова трудно. Тя и за секунда не се осъмни, че генералът автоматично ще бъде добавен към нейните обожатели.
Грешеше. Въпреки заетата си програма, генералът намери време да й обясни на граматически правилен френски, че съжалява за неудобствата, които войната може да донесе на нейното домакинство. Но й даде да разбере, че тя беше гостенката в неговата къща, а не той в нейната. Генералът беше твърде зает, за да губи време за флиртове, но винаги беше внимателен в отношението си към нея. В началото Александра Ивановна беше озадачена, по-късно раздразнена, а накрая заинтригувана от любезната незаинтересованост на този мъж, нещо, което никога не беше получавала от един хетеросексуален мъж. От своя страна той я намираше интересна, но не и необходима.