Въпреки всичко, в знак на любезност, той вечеряше всяка седмица с тях, като по западен маниер по време на вечерята се водеха леки разговори, от които той научи много за графинята и нейния син, докато те пък научиха много малко за генерала. Той наближаваше шестдесетте — млад за японски генерал — вдовец, с една дъщеря, живееща в Токио. Въпреки че беше убеден патриот, в смисъл, че обичаше всички неживи неща в страната си — езерата, планините, забулените долини — никога не беше гледал на кариерата си в армията като на естествено призвание. Като млад беше мечтал да стане писател, въпреки че дълбоко в сърцето си винаги беше знаел, че традицията в семейството непременно ще го доведе до военна кариера. Само гордостта и предаността към дълга го бяха направили трудолюбив и добросъвестен административен офицер и, въпреки че беше прекарал повече от половината си живот в армията, той не възприемаше работата си там като нещо повече от професия. Умът му, но не и сърцето му; времето, но не и чувствата му, бяха отдадени на работата.
В резултат на плодотворните му усилия, които често го задържаха в кабинета му на Бунд от рано сутринта до късно през нощта, градът започна да се възстановява. Заработи обслужването, фабриките бяха поправени и китайските селяни отново започнаха да се появяват в града. Животът и шумът се завърнаха бавно по улиците и понякога можеше да се чуе и смях. Въпреки че не бяха блестящи, условията за живот на китайския работник се подобриха значително в сравнение с тези, по време на европейците. Имаше работа, чиста вода, основни хигиенни облекчения и зачатъци на здравеопазване. Професията на просяците западна, но проституцията разцъфтя и проявите на насилие бяха малко. Все пак Шанхай беше окупиран град, а войниците бяха мъже.
Когато здравето на генерал Кишикава започна да страда от прекалената работа, той си наложи една по-здравословна програма, която му даваше възможност да вечеря почти всяка вечер в къщата си на авеню Жофре.
Една вечер, след като бяха вечеряли, генералът спомена мимоходом, че много обича да играе на Го. Николай, който рядко говореше, освен когато отговаряше кратко на директни въпроси, призна, че също играе тази игра. Генералът остана развеселен и впечатлен от факта, че момчето каза това на безупречен японски. Той се разсмя, когато Николай обясни, че учи японски от книги, с помощта на ординареца на генерала.
— Добре се справяш само след шест месеца учене — каза генералът.
— Това е петият ми език, сър. Всички езици си приличат математически. Всеки нов е по-лесен от последния. Освен това — момчето присви рамене, — имам дарба за езици.
Кишикава-сан остана доволен от начина, по който прозвуча казаното от Николай — без самохвалство и без английска срамежливост. В същото време генералът се засмя на себе си, като забеляза, че момчето очевидно беше репетирало първото изречение, тъй като то беше съвсем правилно, докато следващите издаваха грешки в използването на идиомите и в произношението. Генералът не се издаде, знаейки, че Николай е в такава възраст, когато взема всичко много сериозно и може да се засегне.
— Аз ще ти помогна с твоя японски, ако искаш — каза Кишикава-сан. — Но първо нека видим дали си наистина интересен противник на Го.
На Николай беше дадено предимство от четири камъка и те изиграха една бърза, кратка игра, тъй като на другия ден генералът щеше да има много работа. Скоро бяха погълнати от играта и Александра Ивановна, която не виждаше голям смисъл в събития, в които не е център на внимание, се оплака, че не се чувства добре и се оттегли.
Генералът спечели, но не така лесно, както предполагаше. Тъй като самият той беше аматьор, способен да даде сериозен отпор на професионалист с минимум предимства, остана впечатлен от странния стил на Николай.
— От колко време играеш Го? — попита той, на френски, за да облекчи Николай от несвойствените изрази.
— О, предполагам, че от четири или пет години, сър. Генералът се намръщи.
— Пет години? Но… на колко години си сега?
— На тринадесет, сър. Знам, че изглеждам по-млад отколкото съм. Това е фамилна черта.