Генералът кимна и се усмихна вътрешно при мисълта как Александра Ивановна, когато попълваше документите си за самоличност пред окупационните власти, се беше възползвала от тази „фамилна черта“, като записа дата на раждане, според която би трябвало на единадесет години да е била любовница на белогвардейски генерал и да е родила Николай, докато е била на дванадесет. Много преди това разузнаването на генерала го беше запознало с фактите за графинята, но той й позволи този нищожен признак на кокетство, най-вече като имаше предвид обезпокоителните данни за здравословното й състояние.
— Независимо от това, за един мъж на тринадесет години ти игра забележително добре, Нико. — По време на играта генералът беше измислил това умалително име, за да избегне трудно произносимото „л“. Това остана завинаги името, с което той наричаше Николай. — Предполагам, че не си тренирал официално?
— Не, сър. Не съм следвал ничии инструкции. Научих се, четейки книгите.
— Наистина ли? Не съм чувал такова нещо досега.
— Може би, сър. Но аз съм много интелигентен. Известно време генералът изучаваше неподвижното лице на момчето; неговите очи с цвят на пелин отвърнаха честно на погледа му. — Кажи ми, Нико, защо избра да учиш Го? Това е предимно японска игра. Предполагам, че никой от твоите приятели не я играе. Те сигурно изобщо не са чували за нея.
— Това е точно причината, поради която избрах Го, сър.
— Разбирам. — Какво странно момче. Едновременно честно до чувствителност и арогантно. — Успя ли да разбереш от книгите какви качества са необходими, за да бъдеш добър играч?
Николай се замисли за момент, преди да отговори.
— Разбира се, човек трябва да притежава концентрираност. Смелост. Самоконтрол. Това е ясно от само себе си. Но по-важното е, че човек трябва… не знам точно как да го кажа. Трябва да бъде едновременно математик и поет. Все едно, че поезията е наука; или математиката изкуство. Трябва да притежава чувство към пропорции, за да играе добре Го. Не се изразявам много добре, сър. Съжалявам.
— Напротив. Справяш се много добре в опита си да обясниш необяснимото. От тези качества, които изброи, Нико, къде смяташ, че се крие твоята сила?
— В математиката, сър. В концентрацията и самоконтрола.
— А твоята слабост?
— В това, което наричам поезия.
Генералът се намръщи и извърна поглед от момчето. Изглеждаше странно, че го беше забелязало. На неговите години не би могъл така безпристрастно да се прецени отстрани. Човек би очаквал Нико да разбере нуждата от някой качества на европейците, за да играе добре Го, качества като концентрация, самоконтрол, смелост. Но да разбере необходимостта от възприемчиви, чувствителни качества, които той нарече поезия, беше извън праволинейната логика, която бе силата на западното мислене… и ограничеността му. Но все пак — имайки предвид, че Николай произлизаше от най-добрата европейска кръв и че беше израсъл в Китай — беше ли той наистина европеец? Със сигурност не беше и азиатец. Не принадлежеше на никоя раса. Или, може би, най-добре беше човек да мисли за него като за единствен член на собствена раса.
— Вие и аз имаме една и съща слабост, сър. — Очите на Николай бяха изпълнени с хумор. — Ние и двамата имаме слабост в областта, която нарекох поезия.
Генералът изненадано погледна.
— Да?
— Да, сър. На моята игра й липсва доста от това качество. Вашата има прекалено много от него. Три пъти по време на играта ставахте отстъпчив при атака. Предпочитате да изберете елегантна игра пред една по-резултатна.
Кишикава-сан се засмя леко.
— Откъде знаеш, че не съм се съобразявал с твоята възраст и относителна неопитност?
— Това би било проява на снизхождение и нелюбезност. Аз не вярвам, че вие бихте постъпили така. — Очите на Николай отново се усмихнаха. — Съжалявам, сър, че на френски няма почтителни форми. Това прави речта ми да звучи рязко и недисциплинирано.
— Да, малко. В действителност, точно това си мислех в момента.
— Съжалявам, сър. Генералът се усмихна.
— Предполагам, че си играл и западен шах? Николай присви рамене.
— Малко. Не ми е интересен.
— Как би го оценил в сравнение с Го? — Николай се замисли за секунда.
— Е,… това, което Го е за философите и бойците, е шахът за счетоводителите и търговците.
— Ах! Този фанатизъм на младостта. Би било по-любезно, Нико, да кажеш, че Го допада на философа, който се крие във всеки, а шаха — на търговеца в него.
Но Николай не се отрече от думите си.
— Да, сър. Това би било по-любезно, но не толкова вярно.