— Опасявам се, Нико, че нашата малка война все пак ще те засегне. — И след това начало генералът каза на младия мъж за заповедта, с която го прехвърляха, и за плановете си да изпрати Николай в Япония, където щеше да живее в дома на най-известния преподавател и играч на Го.
— …Моят най-стар и близък приятел, Отаке-сан — когото ти познаваш като Отаке на Седмия Дан.
Николай наистина знаеше това име. Беше чел блестящите коментари на Отаке-сан относно средата на играта.
— Уредил съм да живееш заедно с Отаке-сан, и неговото семейство, и другите възпитаници на училището. Това е голяма чест, Нико.
— Разбирам това, сър. Нетърпелив съм да започна да се уча от Отаке-сан. Но няма ли той да се презира, като се занимава с един аматьор?
Генералът се подсмихна.
— Презрението не е начин на мислене, който би използвал моят стар приятел. Ах! Ето и нашия чай.
Ординарецът беше отнесъл дъската за Го и на нейно място беше наредил масата за чай. Генералът и Николай седнаха отново на възглавниците си. След първата чаша генералът се облегна леко назад и започна с делови тон:
— Оказа се, че майка ти е имала малко пари. Инвестициите й са били пръснати в малки местни компании, повечето от които фалираха по време на окупацията. Хората, които са притежавали компаниите, просто са прибрали парите и са се върнали в Англия. Изглежда, че при западните хора големите морални кризи засенчват етичните отношения. Съществува къщата… и още съвсем малко. Уредил съм къщата да се продаде. Полученото ще отиде за пребиваването и обучението ти в Япония.
— Както прецените най-добре, сър.
— Добре. Кажи ми, Нико, ще ти липсва ли Шанхай? Николай се замисли за секунда.
— Не.
— Ще се чувстваш ли самотен в Япония? Николай отново се замисли.
— Да.
— Аз ще ти пиша.
— Често ли?
— Не, не много често. Веднъж месечно. Но ти можеш да ми пишеш винаги когато чувстваш нужда. Има и други млади хора, които учат при Отаке-сан. А когато имаш съмнения, идеи, въпроси, ще намериш в Отаке-сан един ценен събеседник. Той ще те изслуша с интерес без да те отрупва със съвети. — Генералът се усмихна. — Предполагам, че понякога ще намираш начина му на изразяване малко объркващ. Той говори за всичко с понятията на Го. Целият живот за него е една опростена парадигма на Го.
— Изглежда, че ще го харесам, сър.
— Сигурен съм в това. Той е човек, когото аз дълбоко уважавам. Той притежава едно качество… как да се изразя?… на шибуми.
— Шибуми, сър? — Николай познаваше думата, но само когато се използваше за градини и архитектура, където означаваше ненатрапчива красота. — В какъв смисъл използвате понятието, сър?
— О, неясно. И предполагам, неправилно. Глупав опит да се обясни неизразимо качество. Както знаеш, при шибуми трябва да има едно пречистване на ниските, баналните мисли. Това е едно изразяване — толкова правилно, че няма нужда да е смело, толкова трогателно, че няма нужда да е красиво, толкова вярно, че няма нужда да е истинско. Шибуми е разбиране, не познание. Красноречиво мълчание. В поведението това е скромност без срамежливост. В изкуството, където духът на шибуми приема формата на саби, това е елегантна простота, изразителна яснота. Във философията, където шибуми се явява като ваби, това е душевно спокойствие, което не е пасивно; това е да бъдеш, без да те е страх да станеш. А в личността на един човек, това е… как може да се каже? Авторитет без доминиране? Нещо такова.
Въображението на Николай беше възбудено от идеята за шибуми. Никакъв друг идеал не му беше правил такова впечатление досега.
— Как се постига това шибуми, сър?
— Човек не го постига, човек… го открива. И само някои с безкрайно усъвършенстване успяват. Хора като моя приятел Отаке-сан.
— Това означава ли, че човек трябва много да учи, за да стигне до шибуми?
— По-скоро означава, че човек трябва да мине през много знания и да достигне до простотата.
От този момент главна цел в живота на Николай беше да стане човек с шибуми; една личност с всеобхватно спокойствие. Това беше едно призвание, открито за него, докато поради причини, свързани с произход, образование и характер, повечето призвания бяха недостъпни за него. В стремежа към шибуми той можеше да изпъква невидимо, без да привлича вниманието или отмъщението на деспотичните маси.
Кишикава-сан взе от масата една малка кутийка от сандалово дърво, обвита в обикновено парче плат, и я постави в ръцете на Николай.