Николай се усмихна с неудобство при тази дума. Как може най-простото нещо на този свят да го бъде наричано мистицизъм? Как може най-спокойното чувство, което човек може да си представи, да бъде наричано екстаз?
— Ти се усмихваш на думата, Нико. Но със сигурност преживяването е удоволствие, нали?
— Удоволствие? Никога не съм си мислил за него по този начин. То е … необходимост.
— Необходимост?
— Добре, а как би могъл някой да живее ден и нощ без време за почивка?
Отаке-сан се усмихна.
— Някои от нас са обречени да живеят без подобна почивка.
— Извинете ме, Учителю. Но не мога да си представя такъв живот. Какъв е смисълът от такъв живот?
Отаке-сан кимна. Беше чел, че обикновено мистиците рядко успяват да разберат хората, на които тази дарба липсва. Той почувства лека тревога, когато си спомни, че мистиците рано или късно загубват своята дарба и тогава изпадат в паника и дълбока депресия. Някои се обръщат към религията с надеждата, че ще открият отново това преживяване чрез медитация. Някои дори се самоубиват, толкова безсмислен им се струва животът без мистичното пренасяне.
— Нико? Винаги съм се интересувал силно от мистицизма, така че позволи ми, моля те, да ти задам няколко въпроса за тези твои „почивки“. В това, което съм чел, обикновено мистиците, които разказват за тези прехвърляния, използват такива завоалирани термини, толкова много явни противоречия, толкова много поетични парадокси, като че ли се опитват да опишат нещо много сложно, което не може да се изрази с думи.
— Или много просто, сър.
— Да. Може би е така. Много просто. — Отаке-сан притисна ръката си към диафрагмата, за да облекчи натиска, и взе друго ментово бонбонче. — Кажи ми от колко време имаш такива преживявания?
— Винаги.
— От бебе?
— Винаги.
— Разбирам. И колко време продължат тези преживявания?
— Това няма значение, Учителю. Там времето не съществува.
— Безкрайни ли са?
— Не. Нито има време, нито безкрайност. Отаке-сан се усмихна и поклати глава.
— И от тебе ли ще получа същите мъгляви понятия и поетични парадокси?
Николай разбра, че с тези обобщаващи изрази това, което беше най-простото нещо, започва да изглежда хаотично, но той не знаеше как да се изрази с помощта на тромавите думи.
Отаке-сан му дойде на помощ.
— Искаш да кажеш, че нямаш чувство за време, докато преживяваш това. Не знаеш колко време продължава?
— Знам съвсем точно колко продължава, сър. Когато се оттеглям, аз не напускам. Аз съм там, където е тялото ми, където е всичко останало. Понякога почивката продължава минута или две. Понякога часове. Продължава толкова, колкото ми е необходимо.
— А често ли идват тези… почивки?
— Зависи. Най-много два три пъти на ден. Понякога изкарвам месец без почивка. Когато това се случва, много ми липсват. Започвам да се страхувам, че никога няма да се върнат.
— Можеш ли да предизвикаш една от тези почивки по свое желание?
— Не. Но мога да ги спра. Но трябва да съм внимателен да не ги спра, когато имам нужда.
— Как можеш да ги спреш?
— Като се ядосам. Или като мразя.
— Не можеш да имаш такова преживяване, когато мразиш?
— Как бих могъл? Почивката е съвсем противоположно нещо на омразата.
— Това обич ли е тогава?
— Би могло да е обич, ако се отнася за хора, но то не се отнася за хора.
— Тогава за какво се отнася?
— За всичко. За мене. Това е едно и също. Когато почивам, всичко и аз сме… не знам как да го обясня.
— Ставате едно и също.
— Да. Не, не съвсем. Аз не ставам едно цяло с всичко. Аз се връщам за да бъда едно цяло с всичко. Разбирате ли какво искам да кажа?
— Опитвам се. Моля те, вземи за пример почивката, която преживя преди малко, докато играехме. Опиши ми какво се случи.
Николай повдигна безпомощно ръце.
— Как мога да направя това?
— Опитай. Ние играехме и ти постави камък петдесет и шест… и… Продължавай.
— Беше камък петдесет и осем, Учителю.
— Добре, петдесет и осем. И какво се случи?
— Добре… Играта протичаше съвсем правилно и това ме доведе на ливадата. Винаги започва с някакво течащо движение… поток или река, вятърът, който прави вълни в поле с узрял ориз, проблясването на листата, раздвижени от лекия вятър, облаци, плуващи по небето. А за мене, ако разположението на камъните протича класически, това също може да ме доведе до поляната.
— Поляната?
— Да. Това е мястото, в което се разтварям. По това познавам, че почивам.