Отаке-сан въздъхна, отчасти от съжаление към Нико, отчасти поради съчувствие към този, който можеше да предизвика загубата на тази дарба. Той не се съмняваше, че младият мъж би направил това, което каза. Индивидуалността на един човек не се изявява никъде по-ясно, отколкото в игра на Го, особено ако някой с достатъчно опит и интелигентност може да я разбере. А играта на Николай, блестяща и смела, носеше в себе си следи от естетична студенина и почти нечовешка концентрация в преследване на целта. Разчитайки играта на Николай, Отаке-сан знаеше, че неговият най-добър ученик може да постигне величие, може да стане първият неяпонец, който да достигне най-високите класове; но освен това той съзнаваше, че момчето никога нямаше да познае щастие и спокойствие в малката игра на живота. Една благословена компенсация беше това, че Нико притежаваше дарбата да се пренася в мистичния свят. Дарба, в която се криеше отрова.
Отаке-сан въздъхна отново и огледа разположението на камъните. Една трета от играта беше изиграна.
— Имаш ли нещо против, Нико, ако не довършим? Моят глупав стар стомах ме безпокои. А развитието е съвсем класическо. Не смятам, че някой от нас би допуснал сериозна грешка, как мислиш?
— Не, сър. — Николай беше щастлив да напусне дъската и тази малка стая, където за първи път беше научил, че неговите мистични оттегляния могат да бъдат така уязвими… че може да се случи нещо, което да му отнеме една значителна част от живота. — Във всеки случай, Учителю, мисля че щяхте да победите със седем или осем камъка.
Отаке-сан погледна отново към дъската.
— Толкова много? Аз мислех само пет или шест. — Той се усмихна на Нико. Това беше една тяхна стара шега.
В действителност, Отаке-сан щеше да победи поне с десетина камъка и двамата го знаеха.
Годините минаваха и сезоните се редуваха в къщата на Отаке-сан, където традиционните задължения, верността, усърдната работа и учене се балансираха с игра, дяволии и привързаност, като последната се изразяваше безмълвно, което обаче не означаваше, че е неискрена.
Дори и в това малко планинско селище, където основните акорди на живота вибрираха с вълненията около реколтата, постоянният тон идваше от войната. Млади мъже, които всички познаваха, отиваха да се присъединят към армията и някои не се завръщаха никога. Голямо вълнение предизвикаха новините след атаката на Пърл Харбър на осми декември 1941; добре осведомени мъже се съгласиха, че войната няма да продължи повече от година. Ентусиазирани гласове обявяваха по радиото победа след победа, докато армията помиташе европейския империализъм от Тихия океан.
Но все още някои селяни тайно роптаеха заради невъзможните производствени норми, които им бяха определили, и усещаха натиска от напрежението, когато продуктите за консумация намаляваха. Отаке-сан започна отново да пише своите коментари, тъй като броят на състезанията по Го беше ограничен като патриотичен жест сред общите военни ограничения. От време на време войната докосваше по-осезателно дома на Отаке-сан. Една зимна вечер средният син на семейството се върна от училище сломен и засрамен, защото съучениците му се бяха подиграли и го бяха нарекли „йовамуши“, слаб червей, поради факта, че носи ръкавици с един пръст на чувствителните си ръце през часовете по бойна подготовка, когато всички други, съблечени до кръста, демонстрират физическа годност и „самурайски дух“ на покрития със сняг двор.
И Николай дочуваше от време на време как го наричаха „чужденец“, „гайджин“, „червенокос“, с тон на недоверие, отразяващо ксенофобията, проповядвана от учители-шовинисти. В действителност, той не страдаше истински от положението си на чужд човек. Генерал Кишикава беше проявил съобразителност и в документите му за самоличност беше записано: майка рускиня (неутрална) и баща германец (съюзник). Освен това Николай беше защитен и от огромното уважение, което предизвикваше Отаке-сан, известният играч на Го, донесъл слава на селището, като избрал да живее в него.
Когато играта на Николай се подобри значително и му беше позволено да участва в подготвителни мачове и да придружава Отаке-сан като чирак на големите шампионати, провеждани в отдалечени курорти, където играчите бяха далеч от шума на света, той имаше възможност сам да види духа, с който Япония водеше войната. На железопътните гара имаше пунктове за събиране на новобранци и висяха големи плакати с надписи:
Той чу за едно момче от съседно село, което беше пропаднало на изпитите по физкултура и се беше молило да го вземат като какъвто и да е, но го бяха отпратили обратно с влака. Два дни по-късно тялото му беше намерено на железопътните релси. То беше избрало смъртта пред позора да се върне при близките и приятелите си, които го бяха изпратили с такава радост и празненства.