За хората от Япония, както и за хората от другите страни — нейни врагове, това беше една война, в която бяха въвлечени насила. Съществуваше известна отчаяна гордост от факта, че малка Япония, без почти никакви естествени източници освен духа на хората, се беше изправила сама срещу китайските орди, огромната индустриална мощ на Америка, Англия и Австралия и всичките европейски нации с изключение на четири. И всеки здравомислещ човек беше наясно, че след като Япония се огъне пред това огромно превъзходство, смазващите маси на Съветския съюз ще се стоварят върху нея.
Но в началото имаше само победи. Когато в селото научиха, че Токио е бомбардиран от Дулитъл, новините бяха посрещнати с объркване и ярост. Объркване, защото ги бяха уверявали, че Япония е неуязвима. Ярост, защото въпреки че ефектът от бомбардирането беше слаб, американските самолети бяха хвърляли запалителните си бомби произволно, унищожавайки домове и училища, без да докоснат — по някаква ирония на съдбата — нито една фабрика или военно съоръжение.
Въпреки че войната променяше всяка страна на живота, тя не изигра доминираща роля през годините, когато Николай се оформяше. Три неща бяха по-важни за него: постоянното усъвършенстване на играта му; неговите богати и освежителни връщания към мистичното спокойствие, когато физическото му състояние позволяваше; и когато стана на седемнадесет години — неговата първа любов.
Марико беше една от ученичките на Отаке-сан, свенливо и нежно момиче, само една година по-голямо от Николай, на което липсваше тази умствена жилавост, за да стане голям играч, но чиято игра беше сложна и облагородена. Тя и Николай се упражняваха много пъти заедно, най-вече за отваряне на играта и мителшпила. Нейната срамежливост и неговото равнодушие си подхождаха чудесно и те често седяха вечер в малката градина, говорейки малко, мълчейки дълго. Понякога, когато отиваха заедно до селището, за да изпълнят някаква поръчка, ръцете им случайно се докосваха, от което разговорът преминаваше в смущаващо мълчание. Накрая, един ден, със смелост, постигната след половин часова борба със себе си, Николай протегна ръка над дъската за упражнения и хвана нейната. Преглъщайки и съсредоточавайки се отчаяно върху дъската, Марико отвърна на натиска на пръстите му, без да го поглежда, и през останалата част на сутринта те изиграха една доста разхвърляна и неорганизирана игра, докато държаха ръцете си, нейната — овлажняла от уплаха, че ще ги открият, неговата — трепереща от умора от неудобната поза, но без да изпуска нейната от страх да не я обиди.
И двамата се почувстваха облекчени, когато чуха повикването за обед, но усещането за грях и любов възбуждаше кръвта им през целия ден. На другия ден си размениха лека целувка.
Една пролетна нощ, когато Николай беше почти на осемнадесет, той се осмели и посети Марико в малката й спалня. В едно домакинство с толкова много хора и толкова малко пространство, една среща през нощта беше приключение, съпроводено с крадливи движения, нежен шепот, сдържано дихание, докато сърцата бият едно срещу друго в гърдите.
Тяхната любов беше неопитна, нерешителна и изключително нежна.
Николай разменяше веднъж месечно писма с генерал Кишикава. Но през петте години генералът успя да се освободи от задълженията си само за две кратки посещения в Япония.
Първото продължи само един ден, тъй като генералът прекара по-голямата част от отпуската си с дъщеря си в Токио, наскоро останала вдовица; мъжът й, морски офицер, беше потънал заедно с кораба си по време на победата в Коралово море, оставяйки я сама, бременна с първото им дете. След като сподели сполетялата я тежка загуба и й помогна да се устрои, генералът мина през селото, за да посети Отаке-сан и да донесе подарък на Николай, състоящ се от две кутии с книги от конфискувани библиотеки и дадени на момчето с нареждането да не занемарява дарбата си за езици. Книгите бяха на руски, английски, немски, френски и китайски. Последните не бяха от полза за Николай, защото въпреки че имаше добри познания по говорим китайски, той никога не се научи да чете на този език. Липсата на познания по френски генералът беше демонстрирал с факта, че и в двете кутии имаше копия на „Клетниците“ на четири различни езика, може би дори и на пет — и на китайски, доколкото Николай разбра.