Выбрать главу

Дори и в тяхното село храната не достигаше, след като изпълнеха военните си задължения. Много често семейството на Отаке живееше със зосуи, овесена каша с нарязани моркови и ряпа, сварени с ориз, която успяваха да преглътнат само благодарение на хумора на Отаке-сан. Той се хранеше с много жестове и звуци на удоволствие, въртейки очи и потупвайки стомаха си по такъв начин, че караше децата си и учениците да се смеят и да забравят глинестия вкус на храната в устата си. В началото се отнасяха със съчувствие към бегълците от градовете, но след известно време техните допълнителни гърла станаха в тежест; започнаха да наричат бегълците „сокайдж-ин“ и селяните недоволно мърмореха срещу тези градски търтеи, които са били достатъчно важни и богати, за да избягат от ужасите на града, но неспособни да се грижат за себе си.

Отаке-сан си беше позволил само един разкош — своята малка официална градина. В разгара на войната той я прекопа и посади зеленчуци. Но типично за него, той така аранжира ряпата, морковите и радиката в смесени лехи, че те отново бяха приятни за окото.

— Признавам, че така изискват повече грижи и по-трудно се плевят. Но ако изоставим красотата в отчаяната си борба за живот, това ще означава, че варварите вече са победили.

В края на краищата, официалните съобщения по радиото бяха принудени да признаят за някоя загубена битка или остров, за да съществува някаква правдоподобност на фона на завръщащите се ранени войници. Всеки път, когато се съобщаваше за такова поражение (винаги с обяснения за тактическо отстъпление или реорганизация на отбранителните линии), радиопредаването завършваше с една любима стара песен „Уми Юка-ба“, чиито нежни тонове винаги бяха свързвани с това време на тъмнина и загуба.

Отаке-сан пътуваше вече много рядко на състезания по Го, тъй като транспортът беше ориентиран само за военни и промишлени нужди.

Благодарение на това, че придружаваше своя учител на тези редки състезания, Николай имаше възможност да види ефекта от войната. Изравнени със земята градове, бездомни хора. Но бомбардировачите не бяха сломили духа им. Едно иронично разбиране на стратегията е, че бомбардирането може да пречупи волята на една нация за борба. В Германия, Англия и Япония ефектът от стратегическите бомбардировки беше да даде на хората обща кауза да се борят за оцеляването си.

Веднъж, когато влакът беше спрял на една гара поради повреда по релсите, Николай се разхождаше напред-назад по перона. Покрай сградата на гарата бяха наредени носилки с ранени войници на път за болницата. Някои бяха посивели от болка и лежаха неподвижно, за да я потиснат, но никой не викаше; не се чуваше дори пъшкане. Възрастни хора и деца минаваха от носилка на носилка със сълзи на съчувствие в очите, покланяха се ниско на всеки ранен войник и мълвяха: — Благодарим ви. Благодарим ви. Гокуро сама. Гокуро сама.

Една приведена възрастна жена се приближи до Николай и се втренчи в неговото европейско лице с необичайно зелени очи. В изражението й нямаше омраза, само една смесица от объркване и разочарование. Тя тъжно поклати глава и продължи нататък.

Николай намери един тих край на перона, където седна и се загледа в надвисналия облак. Той се отпусна и се концентрира в слабото движение вътре в облака и след няколко минути успя да намери избавление в едно кратко мистично прехвърляне, където беше неуязвим срещу заобикалящата го действителност и расовата си вина.

Второто посещение на генерала беше късно през войната. Без да предупреди, той пристигна един пролетен следобед и след разговор на четири очи с Отаке-сан покани Николай да го придружи в пътуване до бреговете на река Каякава, близо до Нийгата, за да наблюдават цъфтежа на вишните. Преди да навлезе навътре в страната, влакът им премина през индустриалната част между Йокохама и Токио, където започна да пълзи несигурно по повредените от бомбардировките и изхабени релси. Миля след миля минаваха през купчини камъни и развалини, причинени от безразборните масирани бомбардировки, които бяха изравнили със земята домове, заводи, училища и храмове, магазини, театри, болници. Не беше останало нищо по-високо от човешки ръст, обикновено някоя останка от отсечен комин.

Влакът маневрираше около Токио през покрайнините му. Всичко наоколо беше доказателство за голямото въздушно нападение на 9 март, по време на което триста Б-29 пръснаха едновременно запалителни бомби над населено Токио. Шестнадесет квадратни мили от града се превърнаха в ад, където температурата, надвишаваща 1800 градуса по Фаренхайт, топеше покриви и изкривяваше паважа. Огънят се прехвърляше от къща на къща, минаваше над реки и канали и обграждаше тълпи от обезумели хора, които тичаха без посока, напразно търсейки избавление от огнения пръстен. Дърветата в парковете пушеха и съскаха, преди да достигнат точката на горене, когато пламваха изведнъж от дънера до върха. Хората се хвърляха в каналите, за да избегнат ужасната топлина, но напиращите от брега тълпи ги натикваха все по-навътре.