През последния си ден останаха сред вишневите дръвчета до по-късно от обичайното, като бавно се разхождаха по широката алея. Генералът заговори спокойно, по-скоро на себе си, отколкото на Николай.
— Имахме късмет. Изпитахме удоволствието на трите най-добри дни от цъфтежа на вишните. Денят на обещанието, когато все още не са идеални. Чудесният ден на очарованието. И днес, когато вече са прецъфтели. Това е денят, който се помни. Най-тъжният от трите… но най-богатият, Има нещо като утеха… не… може би удобство — във всичко това. И още веднъж съм изненадан какъв евтин магьосник може да е Времето. Аз съм на шестдесет и шест години, Нико. Погледнато от твоя гледна точка — гледащ към бъдещето — това е доста дълъг период от време. Това е почти три пъти твоят живот. Но погледнато от моя гледна точка — гледащ към миналото — тези шестдесет и шест години са като падащо листенце от цвят на вишна. Струва ми се, че животът ми е като картина, скицирана набързо, но останала недовършена — поради липса на време. Времето. Като че ли беше вчера — но преди петдесет години — когато аз вървях покрай тази река с баща си. Тогава нямаше такива съоръжения по брега; нямаше вишневи дръвчета. Беше едва вчера, но в друг век. Победата ни над руската флота беше все още десет години напред. Борбата ни на страната на съюзниците във Великата война беше двадесет и повече години напред. Мога да видя лицето на баща си. И в спомените си винаги го гледам. Спомням си колко голяма и силна усещах ръката му до малките ми пръсти. Все още мога да усетя в гърдите си — като че ли самите нерви имат свои, независими спомени — меланхолията, която чувствах от невъзможността да кажа на баща си, че го обичам. Ние нямахме навика да си говорим по такъв смел и земен начин. Мога да видя всяка черта на строгия му, но деликатен профил. Петдесет години. Случваше се да си мисля, че съжалявам баща си, защото не мога никога да му кажа, че го обичам. В действителност съм изпитвал съжаление към себе си. Аз имах повече нужда да го кажа, отколкото той да го чуе.
Светлината започваше да помръква, а небето беше станало пурпурно.
— Спомням си и едно друго вчера, когато дъщеря ми беше малко момиче. Ние се разхождахме тук. Точно в този момент нервите на ръката ми си спомнят усещането за нейните малки пухкави пръсти, притиснати в моите. Тези вече възрастни дървета бяха току-що посадени фиданки — малки крехки неща привързани към укрепващи пръти с парчета бял плат. Кой би могъл да помисли, че такива крехки вейки могат да остареят и да поумнеят толкова, че да дадат утеха, без да предлагат съвети. Чудя се… Чудя се дали американците ще изсекат всичко, защото не могат да понасят такива очевидни плодове. Вероятно. И вероятно с най-добри намерения.
Николай се чувстваше малко неудобно. Никога досега Кишикава-сан не беше говорил толкова откровено. Техните взаимоотношения винаги се бяха характеризирали с подразбираща се сдържаност.
— Когато те посетих миналия път, Нико, те попитах упражняваш ли езиците, които знаеш. Правиш ли го?
— Да, сър. Нямам възможност да говоря друг език освен японски, но прочетох всички книги, които ми донесохте, и понякога си говоря сам на различни езици.
— Надявам се най-вече на английски. Николай се загледа във водата.
— Най-малко на английски. Кишикава-сан кимна разбиращо.
— Защото това е езикът на американците, нали?
— Да.
— Срещал ли си се някога с американец?
— Не, сър.
— Но въпреки това ги мразиш?
— Не е толкова трудно да мразиш варварски мелези. Няма нужда да ги познавам като индивиди, за да ги мразя като нация.
— Е, да, Нико, но американците не са нация. Това в действителност е техният основен недостатък. Както ти самият каза, те са мелези.
Николай погледна изненадано. Защитаваше ли генералът американците? Само преди три дни те бяха минали през Токио и бяха видели ефекта от запалителната бомбардировка, насочена най-вече срещу мирните граждани. Собствената дъщеря на Кишикава-сан… неговият внук…
— Аз съм се срещал с американци, Нико. За кратко време служих при военното аташе във Вашингтон. Никога ли не съм ти разказвал за това?
— Не, сър.
— Е, добре, не може да се каже, че се проявих много добре като дипломат. Човек трябва да може да прави известни компромиси със съвестта си и да възприема истината като разтегливо понятие за да успее в дипломацията. На мене това ми липсваше. Но опознах американците и оцених техните добродетели и недостатъци. Те са много способни търговци и изпитват голямо уважение към финансовите постижения. Това могат да ти се сторят незначителни качества, но те са в съответствие със съвременния индустриален свят. Ти наричаш американците варвари и си прав, разбира се. Знам го по-добре и от тебе. Знам, че са измъчвали и осакатявали пленници. Знам, че са палили хора с техните огнехвъргачки, за да видят колко дълго могат да бягат преди да паднат. Да, варвари. Но, Нико, нашите собствени войници са правили подобни неща, ужасни и жестоки неща, които дори не могат да се опишат. Войната, омразата и страхът са превърнали и нашите сънародници в зверове. А ние не сме варвари; нашата етика се е създавала през хиляди години на цивилизация и култура. Би могло да се каже, че самото варварство на американците е тяхното извинение — не, такива неща не могат да се простят. Тяхното обяснение. Как може да осъждаме бруталността на американците, чиято култура съществува от десетилетия, когато ние самите, независимо от произхода и традициите си, сме станали ръмжащи животни без човечност и съчувствие? Америка беше заселена с изхвърлени от обществото европейци. Имайки предвид това, би трябвало да ни се струват невинни. Така невинни, както е пепелянката или чакалът. Опасни и коварни, но и грешни. Говориш за тях като за презряна нация. Те не са нация. Те дори не са култура. Те са една културна яхния, приготвена от остатъците на европейски банкет. В най-добрия случай те са една изкуствена технология. Но когато става дума за етика, те имат правила. Размерите за тях са това, което е качеството за нас. Това, което за нас е чест и безчестие, за тях са победи и загуби. В действителност не би трябвало да мислиш с понятия за нация; нацията е нищо, културата е всичко. Всяка култура има своите силни и слаби места; те не могат да се оценяват една спрямо друга. Единствената критика, която може да се отправи, е, че в една смесица от култури винаги ще съществува и доброто и лошото. Това, което е лошо в един човек или култура, е силното, порочното в тях. Това, което е добро в един човек или култура, е деликатното, изкуственото срастване на една пречистена цивилизация. Когато културите се кръстосат, доминиращите елементи неизбежно вземат превес. Така че, когато обвиняваш американците, че са варвари, ти всъщност оправдаваш тяхната безчувственост и повърхностност. Прав си, че техен недостатък е, че са мелези, смесица от най-различни раси. Но дали недостатък е най-правилната дума? Западният човек е бъдещето, Нико. Едно мрачно бъдеще на технология и автоматизация, вярно е — но все пак бъдеще. Ти ще трябва да живееш в това бъдеще, сине мой. Нищо добро няма да ти донесе да пренебрегваш американеца с отвращение. Трябва да се опиташ да го разбереш, дори и само за да се предпазиш от него.