Выбрать главу

Николай се загледа за известно време в бързея, преди да намери отговор.

— Вашите напътствия и вашата обич ще бъдат винаги с мене. По този начин вие никога няма да ме напуснете.

Облегнал лакти на парапета, загледан в проблясването на пяната, генералът бавно кимна с глава.

През последните няколко седмици в дома на Отаке цареше тъга. Причината не беше в слуховете за неуспехи и предателства от всички страни. Не защото запасите от храна и лошото време се съюзиха и направиха глада постоянен спътник. А защото Отаке-сан умираше.

От години напрежението от професионалните състезания беше довело до постоянни стомашни спазми, които той потискаше с навика си да яде ментов дропс. Но болката беше станала много по-силна и диагнозата беше рак.

Когато разбраха, че Отаке-сан умира, Николай и Марико прекъснаха романтичната си връзка съвсем естествено и без обсъждане. Беше нещо характерно за японските младежи да изпитват срам от действие, толкова близко до живота, като правенето на любов, докато в същото време техният учител и приятел умира.

По ирония на съдбата всички останали започнаха да подозират връзката им от момента, когато те я прекратиха. Докато бяха заети с опасния и вълнуващ романс, страхът от разкриване ги беше направил много предпазливи в държанието си един към друг пред останалите. Когато прекратиха тези взаимоотношения, които ги караха да се чувстват виновни и засрамени, те започнаха да прекарват повече време заедно, разхождайки се открито или седейки в градината. Тогава за тях тръгнаха закачливи, но изпълнени с обич слухове и семейството започна да си сигнализира със скришни погледи и повдигане на вежди.

Често след играта за упражнение те си говореха какво ще им донесе бъдещето, след като войната бъде изгубена и учителят им няма да го има. Какъв ще бъде животът им, когато няма да са вече членове на семейството на Отаке и когато американците окупират страната? Беше ли вярно това, че императорът ще призове всички да умрат като последна съпротива срещу неприятеля? И няма ли такава смърт да е за предпочитане пред живота сред варварите?

Те си говореха подобни неща, когато Николай беше повикан от най-малкия син на Отаке-сан, който му каза, че учителят иска да говори с него. Отаке-сан го чакаше в личния си кабинет с шест татамита, чиито плъзгащи се врати водеха към малката градина с декоративно аранжирани зеленчуци. Тази вечер зелените и кафявите й тонове бяха погълнати от нездрава мъгла, която се беше спуснала от планината. Въздухът в стаята беше студен и влажен и сладникавият мирис на гниещи листа се смесваше с приятния парлив аромат на горящо дърво. Усещаше се също и лека миризма на мента, тъй като Отаке-сан продължаваше да смуче ментовия дропс, който не успя да му помогне срещу рака, отнемащ живота му.

— Много мило от твоя страна, че ме прие, Учителю — каза Николай след известно мълчание. Не му хареса официалният тон на това, което каза, но не можеше да намери равновесие между обичта и съчувствието, които изпитваше, и известната тържественост на момента. През последните три дни Отаке-сан беше провел дълги разговори с всяко от децата и учениците си и Николай, най-обещаващият възпитаник, беше останал за накрая.

Отаке-сан посочи татамито до него, където Николай коленичи под подходящ ъгъл спрямо учителя си — поза, която позволяваше неговото лице да остане открито, а лицето на по-възрастния мъж — скрито. Чувствайки се неудобно от тишината, която продължи няколко минути, Николай се видя принуден да я запълни с баналности.

— Мъглата, идваща от планината, е нещо необичайно за това време, нали, Учителю? Някои казват, че е нездрава. Но придава нова красота на градината и на…

Отаке-сан повдигна ръката си и поклати леко глава. Нямаше време за това.

— Ще говоря с понятията за една широкомащабна игра, Нико.

Николай кимна и запази мълчание. Когато имаше да обсъжда нещо важно, учителят му винаги използваше понятията на Го. Както беше забелязал веднъж генерал Кишикава, за Отаке-сан животът беше една опростена метафора на Го.

— Това урок ли е, Учителю?

— Не точно.

— Тогава наказание?