— Може и така да ти се стори. По-скоро е критика. Но не само срещу тебе. Критика… един анализ… на това, което смятам, че е една непостоянна и опасна смесица — ти и твоят бъдещ живот. Нека започнем с това, че ти си един изключително интелигентен играч. — Отаке-сан вдигна ръка. — Не. Недей да си губиш времето с разни учтиви отричания. Виждал съм подобни на твоите способности, но никога у човек на твоята възраст и у никой жив играч в момента. Но в една успяваща личност освен интелигентността съществуват и други качества, така че няма да ти дотягам повече с комплименти. Има нещо потискащо в твоята игра, Нико. Нещо абстрактно и жестоко. Ти играеш някак неорганично… без да живееш. Има красотата на кристал, но му липсва красотата на разцъфнал цвят.
Ушите на Николай бяха пламнали, но той с нищо не показа неудобство или гняв. Право на учителя беше да наказва и критикува.
— С това не искам да кажа, че играта ти е механична и предсказуема. Това, което я предпазва да бъде такава, е твоята изключителна…
Отаке-сан си пое изведнъж въздух и го задържа, очите му останаха втренчени в градината, без да виждат. Николай беше свел поглед, не искаше да притеснява учителя, наблюдавайки борбата му с болката. Изминаха няколко дълги секунди, а Отаке-сан продължаваше да не диша. След това той бавно изпусна въздуха, проверявайки дали болката няма отново да се появи. Кризата премина и той с благодарност си пое дълбоко въздух.
— …Това, което предпазва играта ти да бъде механична и предсказуема, е твоята изключителна смелост, но дори и тази способност е някак нечовешка. Ти играеш само срещу ситуацията на дъската; отричаш важността — дори съществуването — на твоя опонент. Нали ти самият ми беше казал, че когато си в едно от твоите мистични състояния, ти играеш, без да се съобразяваш с противника. Има нещо дяволско в това. Някакво жестоко превъзходство. Дори арогантност. И това противоречи с твоята цел за постигане на шибуми. Аз не ти казвам всичко това за да се поправиш, Нико. Тези качества са в кръвта ти и не могат да се променят. И не съм съвсем сигурен, че бих искал, дори и да можеш, да се промениш, защото това, което е твой недостатък, е също и твоя сила.
— Говорим само за Го ли, Учителю?
— Говорим с понятията на Го. — Отаке-сан плъзна ръка под кимоното си и притисна стомаха си, след което взе друго ментово бонбонче. — Независимо от цялата ти интелигентност, скъпи ученико, ти си и уязвим. Например, липсата ти на опит. Ти губиш време за концентриране върху проблеми, за които един по-опитен играч ще реагира по навик или по памет. Но това не е съществена слабост. Ти можеш да натрупаш опит, стига да си достатъчно внимателен и да избягваш излишна претрупаност. И никога не подценявай предимството на опита, който притежават по-възрастните. Помни, че те са заплатили за този опит и портмонето им вече се е изпразнило. — Отаке-сан се усмихна леко. — Помни също, че това е единственото, което им е останало.
За известно време Отаке-сан потъна в собствените си мисли. С усилие се откъсна от тях, за да продължи последния си урок.
— В действителност, не липсата на опит е основната ти грешка, а твоето презрение. Пораженията ти няма да дойдат от тези, които са по-интелигентни от тебе. Те ще дойдат от упоритите, скучните, посредствените.
Николай се намръщи. Това приличаше много на нещата, които му беше казал Кишикава-сан, докато се разхождаха под вишневите дръвчета в Каякава.
— Твоето презрение към посредствеността ти пречи да видиш нейната огромна сила. Заслепен от блясъка на твоята интелигентност, ти не можеш да видиш в тъмните ъгли на стаята, не можеш да отвориш очи и да видиш потенциалната опасност, която крие тълпата. Дори и когато ти казвам това, скъпи ученико, ти едва ли вярваш, че някой по-нищожен от тебе човек може наистина да те победи. Но ние сме във века на посредствения човек. Той е тъп, безцветен, отегчителен — но неизбежно побеждава. Амебата надживява тигъра, защото се дели и продължава своята безсмъртна монотонност. Тълпите са последните тирани. Виж как сега изкуството на Кабуки изчезва и Но изправя рамене, докато популярни романи пълни с жестокост и безсмислени действия, заливат съзнанието на масовия читател. Но дори и в този жанр нито един от авторите не смее да създаде един истински герой супермен, защото в яростта си, предизвикана от срама, масовият читател ще го подложи на йоимбо, критика, която ще го унищожи. Крясъкът на съвестните е нечленоразделен, но оглушителен. Те може да нямат ум, но имат хиляди ръце, които ще те сграбчат и ще те свалят долу.
— За Го ли говорим, Учителю?
— Да. И за неговата сянка — живота.