— Какво ще ме посъветваш да направя тогава?
— Да избягваш контакта с тях. Прикрий се зад любезност. Прави се на скучен и дистанциран. Живей отделно и изучавай шибуми. И най-вече, не им позволявай да те въвлекат в гняв и агресивност. Крий се, Нико.
— Генерал Кишикава ми каза почти същото.
— Не се и съмнявам. Ние надълго те обсъдихме през неговата последна нощ тук. Никой от нас не би могъл да предположи какво ще е отношението на западните хора към тебе. А още повече се страхуваме от твоето отношение към тях. Ти си рожба на нашата култура и като такъв си изпълнен с фанатизъм. Това е грешка на характера ти. А трагичните грешки водят до… — Отаке-сан повдигна рамене.
Николай кимна и сведе очи, чакайки търпеливо учителят му да го освободи.
След известно мълчание Отаке-сан взе едно ментово бонбонче и каза:
— Искаш ли да споделя една голяма тайна с тебе, Нико? През всичките тези години казвах на хората, че вземам ментов дропс, за да облекча стомаха си. Истината е, че ми харесва. Но какво достойнство би имало в един възрастен човек, който смуче бонбончета на публично място.
— Не е шибуми, сър.
— Точно така. — Отаке-сан като че ли се замечта. — Да. Може би си прав. Може би планинската мъгла наистина е нездрава. Но тя придава една меланхолична красота на градината, така че би трябвало да сме благодарни.
След кремацията изпълниха това, което бяха решили. Семейството събра всичко и щеше да отида да живее при брата на Отаке. Учениците щяха да се завърнат по домовете си. На Николай, който беше навършил двадесет години, но изглеждаше на не повече от петнадесет, бяха дадени парите, оставени от генерал Кишикава, и му беше позволено да отиде, където сам реши. Той изпитваше едно пронизващо замайване от тази пълна свобода.
На третия ден от август 1945 г. всички членове на семейството на Отаке се бяха събрали на гарата, заобиколени от куфари и пакети. Николай не беше имал нито време, нито възможност, за да каже на Марико това, което изпитваше. Но се постара да вложи много нежност в обещанието си да я посети веднага щом се установи в Токио. Очакваше с нетърпение тази визита. Марико винаги говореше с голямо въодушевление за семейството и приятелите си в своя роден град — Хирошима.
ВАШИНГТОН
Първият помощник се отдръпна от пулта и поклати глава.
— Няма много, с което да се работи, сър. Дебелака не разполага с нищо сигурно за този Хел преди пристигането му в Токио. — В гласа на първия помощник се долавяше раздразнение. Не можеше да понася хора, чийто живот беше толкова неясен и без особени събития, че проваляше възможността на Дебелака да докаже способностите си да разбулва тайни.
— Хъм-м — разсеяно изръмжа мистър Даймънд, като продължаваше да си драска някакви свои бележки. — Не се притеснявай, от този момент нататък информацията ще започне да нараства. Скоро след войната Хел отива да работи за окупационните сили и оттогава той малко или много е оставал в обсега на наблюденията ни.
— Сигурен ли сте, че наистина искате да опитам, сър? Изглежда вече знаете всичко за него.
— Бих могъл да използвам материала. Чакай, току що се сетих нещо. Всичко което свързва Николай Хел с „Петимата от Мюнхен“ и тази Ханна Щерн, е една връзка от първо поколение между Хел и чичото. Нека да се убедим, че не си хабим силите напразно. Попитай Дебелака къде живее Хел сега. — Той натисна един звънец на бюрото си.
— Да, сър — каза първият помощник и се обърна обратно към пулта.
Мис Суивън влезе в работното помещение в отговор на повикването на Даймънд.
— Сър?
— Две неща. Първо: донеси ми всички налични снимки на Хел, Николай Александрович. Люелин ще ви даде номера на картата му за самоличност. Второ: свържи се с мистър Ейбъл от групата, занимаваща се с интересите на ОПЕК, и го помоли да дойде тук колкото е възможно по-бързо. Когато пристигне, доведи го тук долу заедно със заместник-пълномощника и онези двама идиоти, които са оплескали работата. Ще трябва да ги придружите до долу; те нямат достъп до шестнадесетия етаж.
— Да, сър. — При излизане мис Суивън затвори вратата малко по-рязко от обикновено и Даймънд погледна натам, чудейки се какво, по дяволите, й става.
Дебелака беше започнал да отговаря на въпросите.
— А… изглежда, че този Николай Хел има няколко места за живеене. Има апартамент в Париж, едно място на далматинския бряг, лятна вила в Мароко, апартамент в Ню Йорк, друг в Лондон — аха! Ето го. Последно местоживеене — един замък в проклетото село Етчбар. Това изглежда е основното му местоживеене, като се вземе предвид времето, което е прекарал в него през последните петнадесет години.