— И къде е това Етчбар?
— А-а… в баскските Пиринеи, сър.
— Защо се нарича „проклето село“?
— И аз се чудя на това, сър. — Първият помощник попита компютъра и цъкна с език, когато видя отговора. — Изумително. Горкият Дебелак има известни проблеми, когато превежда от френски на английски. Думата „bled“9 изглежда е френска и означава „малко селце“. Подозирам, че напоследък е постъпвала прекалено много информация от британски източници.
Даймънд погледна сърдито към първия помощник.
— Нека поразсъждаваме над това. Ханна Щерн взема самолета от Рим за Пау. Попитай Дебелака кое е най-близкото летище до Етчбар. Ако се окаже, че е Пау, тогава сме загазили наистина.
Въпросът беше подаден на компютъра. Екранът остана за момент празен, след което се появи списъкът на летищата, подредени по тяхната отдалеченост от Етчбар. Първото в списъка беше Пау.
Даймънд поклати глава с обречен вид.
Първият помощник въздъхна и потърка с пръст носа си под очилата.
— Това означава, че имаме всички основания да смятаме, че Ханна Щерн се е свързала с човек с морава карта.
В света са останали живи само трима такива мъже и нашето момиче е намерило един от тях. Проклет късмет! — Така е. Много добре, сега със сигурност знаем, че Николай Хел е в центъра на нещата. Започвай да работиш отново и изрови всичко, което знаем за него, за да можем да уведомим мистър Ейбъл, когато дойде тук. Започни с пристигането му в Токио.
ЯПОНИЯ
Окупацията се развиваше с пълна сила; евангелистите на демокрацията диктуваха своето вероучение от сградата Дай Ичи от другата странна на канала срещу Императорския дворец. Япония беше физическа, икономическа и емоционална развалина.
Както милиони други, и Николай Хел попадна в хаоса на следвоенната борба за съществуване. Премазващата инфлация превърна много скоро неговия малък капитал в хартия без стойност. Беше потърсил работа при екипите, които разчистваха развалините от бомбардировките, но ръководителят им, имайки предвид расата му, не му се довери. Не можеше също да разчита на помощ от която и да е окупационна сила, защото не беше гражданин на нито една от техните страни. Той се присъедини към потока бездомни, безработни и гладни, които обикаляха из града, спяха по парковете, под мостовете и на гарите. Имаше излишък от работна ръка, а нямаше работа.
Когато парите му се свършиха, той изкара два дни без храна, връщайки се всяка нощ след безполезното търсене на работа на гара Шимбаши, където спеше заедно със стотици други, също като него гладни и понесени от съдбата. Те се нареждаха в тесни редици, запълвайки всяко място, унасяйки се в сън, прекъсван от кошмари и глад. Всяка сутрин полицията ги разчистваше за да се движат колите нормално. Глад, болест, старост, липса на желание за живот, всичко това ги посещаваше през нощта, за да ги отърве от теглото на живота.
Николай обикаляше дъждовните улици заедно с хиляди други като него, търсейки каквато и да е работа, търсейки дори нещо да открадне. Но нямаше никаква работа, нищо за крадене. Ученическата му униформа с висока яка беше потъмняла от петна и беше непрекъснато влажна, а обувките му течаха. Беше откъснал едната от подметките, защото се беше отлепила, а пошляпването при ходене му се беше сторило недостойно. Но по-късно съжаляваше, че не я беше привързал с канап.
През нощта на втория ден, изкаран без храна, той се върна късно на гара Шимбаши. Скупчените един до друг възрастни мъже и отчаяни жени с деца, с оскъден багаж, увит в парче плат, си правеха място един на друг с такова мълчаливо достойнство, че изпълниха Николай с гордост. Никога преди това не беше възприемал така красотата на японския дух. Наблъскани заедно, изплашени, гладни, премръзнали, те се държаха въпреки обстоятелствата един към друг с подкупваща любезност. Веднъж, през нощта, един мъж се опита да открадне нещо от млада жена и след едно кратко и почти мълчаливо боричкане в тъмния ъгъл на чакалнята справедливостта възтържествува бързо и завинаги.
Николай беше имал късмет да си намери място под една пейка, където нямаше опасност да го тъпчат тези, които отиваха да се облекчат през нощта. На пейката над него имаше една жена с две деца, едното от които — бебе. Тя нежно им говореше, за да ги приспи, а те й напомняха без особена настойчивост, че са гладни. Тя им каза, че дядо им не е умрял и скоро ще дойде да ги вземе. След като заспаха, тя тихо заплака.
Възрастният мъж на пода до Николай положи огромни грижи за скъпоценностите си, завити в парче плат, и накрая ги постави под главата си. Те се състояха от чаша, снимка и писмо, което беше прегъвано многократно и се беше разръфало по краищата. Беше официално писмо със съболезнования от армията. Преди да затвори очи, възрастният мъж пожела лека нощ на чужденеца до себе си. Николай му се усмихна и каза „лека нощ“.