Преди да се унесе в сън, той успокои съзнанието си, като избяга от тормоза на глада в мистично прехвърляне. Когато се завърна от своята малка поляна с люлееща се трева и жълта слънчева светлина, той се чувстваше заситен, макар и гладен, успокоен, макар и отчаян. Но той знаеше, че на другия ден трябва да си намери работа или пари, защото в противен случай щеше да умре.
Когато полицаите ги разблъскаха малко преди зазоряване, старият човек беше мъртъв. Николай прибра чашата, снимката и писмото в своя вързоп, защото му се стори ужасно да остави нещата, които бяха толкова ценни за стария човек да бъдат изметени с боклука.
Търсейки храна и нещо да открадне, Николай се озова близо до парка Хибия. Гладът беше спазъм и всеобхващаща слабост, която правеше краката му тежки, а главата му лека. Както се носеше сред потока от отчаяни хора, започнаха да го заливат вълни от нереалност. Гладът като че ли доближаваше действителността до мистичните преживявания. Той изведнъж се озоваваше загледан в стена или в човешко лице и усещаше, че това е изключително събитие. Никой досега не се бе заглеждал в тази тухла с такова внимание. Той беше първият! Това трябва да означава нещо. Трябва ли?
Гладът, който го замайваше, разкъсващата действителност, безцелното вървене по улиците, всичко това беше съблазнително и привлекателно, но нещо в него го предупреждаваше, че беше опасно. Трябваше да го прекъсне, иначе щеше да умре. Да умре? Да умре? Дали това означава нещо?
Един гъст поток от хора го понесе извън парка през изхода, където се пресичаха две широки улици, които в този момент бяха задръстени от военни коли, автомобили с дървени въглища, дрънчащи трамваи, клатушкащи се велосипедисти, колички с две колела, пълни с невероятно тежки и обемисти багажи. Беше се случил някакъв дребен инцидент и движението беше спряно във всички посоки. Безпомощен японски полицай с огромни бели ръкавици се опитваше да изясни нещата между един руснак, каращ американски джип, и един австралиец.
Против волята си Николай беше избутан напред от любопитната тълпа, която се беше промъкнала между колите и правеше объркването още по-голямо. Руснакът говореше само руски, австралиецът само английски, а японецът само японски; и тримата бяха ангажирани в един енергичен спор от обвинения и отговорности. Николай беше притиснат отстрани до австралийския джип, чийто пътник беше офицер, вперил стоически поглед напред, докато шофьорът предлагаше на руския шофьор да уредят работата по мъжки, двамата заедно или, ако искат, с цялата проклета Червена армия!
— Бързате ли, сър?
— Какво? — Австралийският офицер се изненада, че това дрипаво момче в потъмняла японска ученическа униформа го заговори на английски. Трябваха му няколко секунди, за да разбере по зелените очи и изпитото лице, че момчето не е азиатец. — Разбира се, че бързам! Имам среща — той погледна ръчния си часовник, — преди дванадесет минути!
Аз ще ви помогна — каза Николай. — За пари.
— Не ви разбрах? — Акцентът му беше като от комична английска опера, както в повечето случаи, когато жителите от колониите — се престараваха да се правят на англичани.
— Дайте ми някакви пари и аз ще ви помогна. Офицерът хвърли още един недоволен поглед към часовника си.
— Е, добре. Започвай.
Австралиецът не разбра какво каза Николай първо на японски на полицая, а след това на руски на руския офицер, но ефектът беше мигновен. За пет минути беше образуван един процеп между колите и австралийският джип беше преведен през тревата на парка, минавайки през един посипан с дребен чакъл път, като озадачи няколко минувачи и накрая се озова на една странична улица, която беше извън задръстването и шума от сърдити клаксони и звънци. Николай беше скочил в джипа до шофьора. След като се измъкнаха, офицерът нареди на шофьора да спре.
— Много добре. Какво ти дължа?
Николай нямаше представа за стойността на чуждите пари. Той се хвана за едно число.
— Сто долара.
— Сто долара! Ти луд ли си?
— Десет долара — поправи се бързо Николай.
— Опитваш да видиш колко ще получиш — подсмихна се офицерът, но въпреки това измъкна портфейла си. — О, Господи! Нямам стотинка. Шофьор?
— Съжалявам, сър. Аз също.
— Хъм. Виж какво ще ти кажа. Това отсреща е моето учреждение. — Той посочи към сградата Сан Шин, център на комуникациите на съюзническите окупационни сили. — Ела с мене и аз ще се погрижа за тебе.