След този случай Николай беше прехвърлен за постоянно към Сфинкс/ФЕ, получи повишение на класа и на заплатата. Работеше в един малък, усамотен кабинет, където се забавляваше, разплитайки и превеждайки съобщения, които изобщо не го интересуваха.
За негова изненада след известно време той постигна едно емоционално помирение с американците, с които работеше. Това не означаваше, че беше започнал да ги харесва или да им се доверява, но беше стигнал до извода, че те не са онези аморални и покварени хора, за каквито ги смяташе. Наистина, те бяха недорасли в културно отношение, бяха стремителни и недодялани, материалистични и исторически късогледи, шумни и безкрайно отегчителни в забавленията си; но в дъното на душата си бяха добросърдечни и гостоприемни, желаещи да споделят — дори настояваха да споделят — богатството и идеологията си с целия свят.
Освен това той разбра, че преди всичко те са търговци, че коренът на американския гений, на духа на янките, се криеше в купуването и продаването. Те предлагаха идеологията си като амбулантни търговци, подкрепени от огромни сделки с оръжия и икономически натиск. Техните войни бяха монументални упражнения в производство и доставка. Правителството им беше една последователност от социални договаряния. Обучението им се продаваше на час. Женитбите им бяха като сделки, договорът се разваляше лесно, щом някой престанеше да изпълнява задълженията си. Честта за тях беше да търгуваш честно. И те не бяха, както сами смятаха, безкласово общество. Тяхното общество имаше една класа, класата на търговците. Елитът им се състоеше от богатите, на работниците и на селяните се гледаше като на изпаднали от стълбата на обществото. Ценностите на селянина и на пролетариата бяха същите като тези на застрахователния агент и на бизнесмена, с тази разлика, че се изразяваха с по-скромни от финансова гледна точка понятия: моторна лодка вместо яхта; лигата по боулинг вместо местния клуб; Атлантик Сити вместо Монако.
Вследствие на наклонностите и образованието си Николай изпитваше уважение към членовете на истинските класи: селяни, занаятчии, артисти, воини, учени, свещеници. Но не можеше да изпитва нищо друго освен презрение към изкуствената класа на търговеца, който преживяваше от покупката и продажбата на неща, които не беше създал, който трупаше могъщество и богатство обратно пропорционално на дискриминацията си, който беше отговорен за съществуването на кича, за всичко, което се променя без прогрес, за всичко, което се консумира без полза.
Следвайки съвета на наставниците си, Николай си беше изработил една стеснителна фасада и много внимаваше да не покаже с нещо становището си към колегите си. Той се предпазваше от завистта им, като искаше от време на време съвет за някой елементарен проблем или така съставяше въпросите си, че да ги насочи към верните отговори. От своя страна те го възприемаха като чудак, един интелектуален феномен, дете чудо, паднало от друга планета. В известна степен те съзнаваха огромната бездна, която ги разделяше от неговата култура и произход, но го приемаха в своя полза.
Това чудесно го устройваше, тъй като истинският му живот беше в къщата, на една тясна улица в района Аса-куса. Американизацията все още не беше успяла да навлезе съвсем в този старомоден квартал в северозападно Токио. Имаше малки магазинчета, които произвеждаха имитации на запалките „Зипо“ и на табакери, носещи образа на еднодоларова банкнота. От време на време човек можеше да види някой младеж, облечен като гангстер от филмите, мислейки се за много модерен, а по радиото имаше реклами на английски език, които обещаваха, че виното „Акадама“ ще ви направи „ного, ного“ щастливи. Но влиянието беше все още слабо и в края на май в квартала се празнуваше празника на Саня Матсу-ри. Улиците бяха пълни с потящи се млади мъже, които се олюляваха под тежестта на лакирани в черно паланки. С очи, блестящи от изпитото саке, те танцуваха под ръководството на пищно татуирани мъже, голи до кръста, с татуировки, покриващи раменете, ръцете, гърбовете и бедрата им.
Един дъждовен ден Николай се прибираше вкъщи с леко замаяна глава от изпитото по случай празника саке, когато срещна мистър Ватанабе, пенсиониран печатар, който продаваше кибрит на улицата, тъй като гордостта му не му позволяваше да проси. Беше седемдесет и две годишен, останал без семейство. Николай заяви, че има ужасна нужда от кибрит и му предложи да купи цялото количество. Мистър Ватанабе беше очарован да му услужи, продажбата щеше да му помогне да избегне глада на другия ден. Но когато откри, че дъждът беше направил кибрита безполезен, чувството му за чест не му позволи да го продаде въпреки уверенията на Николай, че се нуждае точно от прогизнал кибрит за някакви опити, които имал предвид.