На следващата сутрин Николай се събуди с тежък махмурлук и не си спомняше много ясно разговора с мистър Ватанабе от предната вечер, докато бяха вечеряли прави до една будка, но много скоро разбра, че си има вече постоянен гост в къщата. Само след една седмица мистър Ватанабе реши, че е от изключителна необходимост за Николай и за къщата в Асакуса и че ще е нелюбезно от негова страна да изостави любезния млад мъж.
Месец по-късно сестрите Танака станаха част от домакинството. Николай ги срещна през една обедна почивка, когато се разхождаше в парка Хибия. Те бяха яки провинциални момичета на осемнадесет и двадесет и една години, които бяха избягали от глада, последвал наводненията на север, и които бяха принудени да се предлагат, за да преживяват. Николай се оказа техният пръв перспективен клиент и те се приближиха толкова неловко и срамежливо, че съжалението му беше примесено със смях. След като се настаниха в къщата в Асакуса, те отново се превърнаха във веселите, кискащи се селянки и заприличаха на себе си. Бяха постоянна грижа на мистър Ватанабе, който имаше много строги разбирания за правилното държание на млади момичета. По най-естествен начин сестрите започнаха да споделят леглото на Николай. Те задоволяваха сексуалните нужди на младия мъж без емоционални задължения, само с привързаност и нежност.
Николай така и не разбра кога за първи път се появи последната добавка към семейството, мисис Ши мура. Когато една вечер се прибра, тя просто беше там и остана. Имаше кратка борба за териториално надмощие между нея и мистър Ватанабе, тъй като последният беше отговорен за снабдяването, а тя за менюто. Накрая беше постигнато съгласие, като пазаруваха заедно храната — тя отговаряше за качеството, а той за цената; и тежко и горко на бедния продавач, който попаднеше под техния кръстосан огън.
Николай никога не мислеше за гостите си като за прислужници, тъй като и те самите не се смятаха за такива. Дори изглеждаше, че само той няма точна роля в това съжителство, освен че осигуряваше парите за тяхното съществуване.
През тези месеци на свобода и нови преживявания, Николай упражняваше ума и сетивата си в различни насоки. Поддържаше тялото с изучаване на един таен клон на бойното изкуство, в който акцентираше на използване на ежедневни предмети като оръжия за убийство. Беше се почувствал привлечен от математическата точност на тази рядко срещана система, чието име по традиция никога не се произнасяше на глас, но се състоеше от символите хода (гол) и корузо (убивам). В бъдещия си живот, въпреки че рядко беше въоръжен, той в действителност никога не беше без оръжие. В неговите ръце гребен, кибритена кутия, навито списание, монета, дори и нагънато парче хартия можеха да влязат в смъртоносна употреба.
За ума му съществуваше обаянието и интелектуалните упражнения на Го. Вече не играеше. За него играта беше свързана с живота му при Отаке-сан, с всички богати и нежни неща, които си бяха отишли. Беше по-сигурно да затвори вратите пред съжалението. Но продължаваше да чете коментари и сам решаваше задачи на дъската. Работата му в службата беше механична и не изискваше повече интелектуални усилия, отколкото за решаването на една кръстословица. За да изразходва част от умствената си енергия, той започна да работи над една книга, наречена „Цветя и тръни по пътя към Го“, която публикува под псевдоним. Книгата бе посрещната с интерес от най-запалените почитатели на играта. Тя беше изпипана шега под формата на доклад и коментар на една професионална среща на майстори, играна в края на века. За средния играч играта на майсторите изглеждаше класическа и дори изключителна, но бяха поставени малки клопки и неуместни ходове, които караха по-опитните от читателите да смръщват чела. Удоволствието от четенето на книгата се състоеше също и от предговора, написан от един красноречив глупак, който беше представил всички вмъкнати глупави грешки като смели приумици, и така беше развихрил въображението си, че разглеждаше ходовете на играта като метафори от живота, красотата и изкуството, всичко представено с голяма изисканост, но без съдържание. В действителност книгата беше една фина и убедителна пародия на интелектуалния паразитизъм на критиката. До голяма степен удовлетворението му беше в знанието, че грешките в играта и очевидните глупости на предговора се оказаха такова средство, че повечето от читателите кимаха с умно разбиране.