В началото на всеки месец Николай пишеше на вдовицата на Отаке-сан и в отговор получаваше новини за семейството и бившите ученици на Отаке. По този начин Николай разбра за смъртта на Марико в Хирошима.
Когато чу за първи път за атомната бомба, той се опасяваше да не би и Марико да е сред жертвите. Той няколко пъти писа на адреса, който му беше дала. Първите писма просто изчезваха във вихъра на безредието, но последното беше върнато с бележка, че адресът вече не съществува. За известно време той се опитваше да се самозаблуди, надявайки се, че Марико е била при роднини, когато е паднала бомбата, или пък е била в избата в същия момент, или… той измисляше десетки невероятни ситуации за нейното оцеляване. Но тя беше обещала да му пише чрез мисис Отаке, а нито едно писмо не беше дошло.
Той емоционално се беше приготвил за новините, които накрая дойдоха от вдовицата на Отаке-сан. Въпреки това за известно време се чувстваше изпразнен и изпитваше остра омраза към американците, сред които работеше. Но се опита да се освободи от омразата, защото такива мрачни мисли блокираха пътя му към мистичните пътувания, където беше неговото спасение от отчаянието и тъгата. И така, той вървя един цял ден безцелно по улиците, спомняйки си Марико, припомняйки си удоволствието, страха и срама от сексуалната им връзка, усмихвайки се при спомена за малките им шеги и глупости. Най-накрая, вечерта, той се сбогува с нея, като остави само нежните чувства. Остана една попреминала празнота, но без разкъсваща болка и омраза и той отново успя да премине на поляната, да стане едно със слънчевата светлина и полюляващата се трева и да намери сила и отдих там.
Той се примири също и със загубата на генерал Кишикава. След последния им дълъг разговор под падащите вишневи цветове в Каикава, Николай не беше получил нито ред. Знаеше, че генералът е прехвърлен в Манджурия; беше научил също, че руснаците бяха атакували границата през последните дни на войната, когато действията не изискваха голям военен риск, но носеха политически победи. Той беше говорил с някои от спасилите се и знаеше, че част от офицерите бяха избегнали плена чрез сепуко и никой от пленените не беше оцелял в условията на „превъзпитателните“ лагери.
Николай се утешаваше с мисълта, че Кишикава-сан поне е успял да избегне безчестието на бруталния механизъм на Комисията за японски военнопрестъпници, където справедливостта беше извратена от един дълбоко вкоренен расизъм, който изпращаше японците в концентрационни лагери, докато в същото време германците и италианците можеха да печелят от отбранителната индустрия. Същият този расизъм беше оправдал нечовешката постъпка да хвърлиш една уранова бомба над вече предал се народ и след това да се пусне една по-голяма плутониева от научно любопитство.
Това което безпокоеше Николай, беше, че повечето от японците оправдаваха наказанията на техните военни ръководители не поради японската причина, че са поставили собствените си интереси за власт над интересите на нацията и хората, но поради западната причина, че някои от тези хора бяха прегрешили, действайки обратно на едно нормално човешко държание. Много от японците не можеха да разберат, че пропагандата на победителя се превръщаше в история на победения.
Млад и емоционално самотен, оцелявайки несигурно в сянката на окупационните сили, чиито ценности и методи не желаеше да усвои, Николай имаше нужда от отдушник за енергията и отчаянието си. Той го откри по време на втората си година в Токио — един спорт, който щеше да го изведе извън пренаселения, мръсен град в неокупираните от американците планини: пещернячеството.
Имаше навика да обядва с младите японци, които работеха в гаража на Сан Шин. Чувстваше се по-удобно с тях, отколкото с гръмогласните американци. Тъй като и за най-нищожната работа се изискваха познания на английски език, повечето от мъжете в гаража бяха посещавали университет, а някои от тези, които миеха джиповете, бяха дипломирани машинни инженери.
В началото младите японци се държаха сковано и притеснено в компанията на Николай, но постепенно с откритостта на младостта го възприеха като зеленоок японец. Той беше приет в компанията им и дори се присъединяваше към дрезгавия им неприличен смях, когато обсъждаха сексуалните неуспехи на американските офицери, чиито шофьори бяха.