Най-трудната им задача беше да удържат Организацията за освобождение на Палестина. И ОПЕК, и компанията-майка бяха на мнение, че палестинците бяха едно нищо, но по прищявка на историята се бяха превърнали в напаст, като се бяха оказали пресечна точка на различните арабски народи. Всеки един би се отървал с удоволствие от тяхната глупост и порочност. Мистър Ейбъл правеше всичко възможно да ги държи обезвредени и понякога това му се отдаваше добре.
Но не беше успял да предотврати огромната глупост, която извършиха палестинските терористи на олимпиадата в Мюнхен. Това унищожи години на антиеврейска пропаганда, която беше процъфтявала върху един прикрит антисемитизъм в целия западен свят. Мистър Ейбъл се беше опитал да направи каквото може; беше алармирал Даймънд за предстоящото събитие. Даймънд беше предал тази информация на германското правителство, предполагайки, че то ще вземе мерки. Вместо това те се спотаиха и оставиха това да се случи — не че защитата на евреите някога е била доминираща тема за германците.
Въпреки че Даймън и Ейбъл взаимодействаха от дълго време и между тях съществуваше взаимно възхищение, те не бяха успели да се сприятелят. Даймънд се чувстваше неудобно от сексуалната неопределеност на мистър Ейбъл. Освен това се отвращаваше от културните предимства на арабите и лекотата, с която общуваха. Даймънд беше израснал на улиците на нюйоркската западна част и като много други издигнали се плебеи се ръководеше от снобското разбиране, че произходът на човека е негова лична грешка.
От своя страна мистър Ейбъл гледаше на Даймънд с презрение, което не се стараеше да прикрива. Той виждаше своята роля като патриотична и благородна — да създаде една силна база за своите хора, когато техният нефт свърши. Но Даймънд за него беше една проститутка, която иска да продаде интересите на своите хора в замяна на богатство и възможност да участва в играта за власт. Той възприемаше Даймънд като типичен американец, човек, чийто възгледи за чест и достойнство се определяха от силното желание за победа. Той възприемаше американците като упадъчни хора, чиято идея за облагородяване беше пухкавата тоалетна хартия. Охолни деца, които препускат по техните магистрали, играейки си с радиопредавателите, правейки се на пилоти от Втората световна война.
Всички тези мисли минаваха през главата на мистър Ейбъл, докато седеше начело на масата с безизразно лице и лека усмивка на любезна дистанцираност на устните. Той никога не допускаше да покаже отвращението си, съзнавайки, че неговите хора трябва да продължат да работят заедно с американците.
Мистър Даймънд се беше облегнал на стола си, гледайки в тавана и чудейки се как да представи нещата, така че да не изглеждат изцяло негова грешка.
— Добре — каза той. — Ще ви въведа накратко. След мюнхенската история ние получихме вашите уверения, че такова нещо повече няма да се повтори в бъдеще.
Мистър Ейбъл въздъхна. Все пак трябваше да е доволен, че Даймънд не започна историята с избавлението на евреите през Червено море.
— Но независимо от вашите уверения — продължи Даймънд — ние разбрахме наскоро, че една група от „Черния Септември“ — в която влизат и двама от участниците в нападението в Мюнхен — са получили вашето разрешение да извършат отвличане на самолет от летище Хийтроу.
Мистър Ейбъл повдига рамене.
— Обстоятелствата променят намеренията. Не ви дължа обяснение за всичко, което правим. Достатъчно е да се каже, че тази последна проява на желание за кръв е била за убиване на времето, докато чакат натиска на американците да изсмуче жизнените сили на Израел.
— И ние се съгласихме за това с вас. Като пасивен помощник аз наредих на ЦРУ да не предприемат контра действия срещу „Черния Септември“. Тези нареждания най-вероятно бяха излишни, тъй като по традиция некомпетентността в самата организация щеше да неутрализира действията им.
Заместник-пълномощникът прочисти гърлото си за да възрази, но с едно махване на ръка Даймънд го накара да замълчи и продължи:
— В действителност, ние направихме една стъпка извън пасивната помощ. Когато разбрахме, че една малка неофициална група евреи е по следите на отговорните за мюнхенското кръвопролитие, решихме да ги премахнем. Ръководител на групата беше Аса Щерн, бивш политик, чийто син е бил сред убитите атлети в Мюнхен. Тъй като знаехме, че Щерн е неизлечимо болен от рак — умря преди две седмици — и групата му се състои само от шепа идеалисти аматьори, предположихме, че съвместните действия на силите на вашето арабско разузнаване и на нашето ЦРУ ще се справят.